Коледна история

Глава първа

Коледа е най-прекрасният празник, времето, когато всички се събират и
празнуват щастливи, онова време в годината, когато чувстваш магията и
започваш да вярваш в чудеса. Така стана с мен...О, междудругото аз съм
Изабел и това е моята история... Еее, не съвсем...
Декември месец тъкмо бе започнал, когато най-добрата ми приятелка
Беатрис ми направи един от най-невероятните подаръци, който и двете ще
помним за цял живот. Но ще бъде по-добре ако започнем съвсем
отначало. Декември месец ми се струва прекалено рано, затова нека
започнем...от ноември.
Аз не харесвам Коледа, аз я обожавам! И повече от всичко обожавам
студените дни, когато мога да си остана вкъщи и да гледам някой коледен
филм или да се сгуша топло в мекото си одеяло с чаша горещ шоколад в
ръката... О, или да слушам прекрасната музика на Чайковски от балета
"Лешникотрошачката"...само че за това малко по-късно...
Беше хладен ноемврийски ден, когато Беатрис ми писа да излезем. Да,
беше студено, но нищо не можеше да ни попречи, защото есенните
дъждове ни бяха разделили за повече от седмица и тя ми липсваше
повече от всичко. Макар и в едно и също училище, в един и същи клас, ние
не можехме да се виждаме понякога и за повече от седмица...
Можете ли да си представите училището да стане вашият дом...буквално?
Така се случи при нас. Когато всичко започна и ние не можехме да го
повярваме. Лаптопът ми стана моето училище, както и на всички деца по
света. Да се събудиш две минути преди първия час и да седнеш по пижама
на стола пред компютъра звучи толкова прекрасно и не е тайна, че това си
беше като подкуп за нас-"децата на новото време". За мен това беше
истински кошмар. Без социален контакт, без моите приятели-това си беше
нещо ново за момиче, което беше свикнало да ги вижда всеки ден.
Социалните мрежи като Месинджър се превърнаха в свърталище на
всички ученици, които обичаха да си говорят по време на час, та това беше
и моята комуникация с външния свят, който сега също си беше вкъщи. Все
по-рядко се връщахме на училище, но когато това се случваше, най-често
за около седмица, учителите успяваха да превърнат това време в най-лошия кошмар. Тестове, изпитвания, контролни, домашни,
оценки. Целият пакет за мъчения се изсипваше върху нас през тази една
седмица, през която ние се радвахме, че ще видим съучениците си, или
който и да е било. Но не мина дълго преди всички да намразят тези една-две седмици, които имахме в училище. Все пак кой не би предпочел
компютъра пред тестове и изпитвания, притеснение и огорчение. Но след
повече от година на пандемия, се научихме как да оцеляваме, а и мерките
вече не бяха толкова стриктни по отношение на училището и излизанията.
Сега, през ноември, единственото, което спираше срещите на две
неразделни приятелки, беше лошото време, но в този ден нищо не
можеше да провали плановете ни.