Късна лятна вечер. Слънцето, готово всеки миг да притвори очи, се прозява. Небето, пречупило снага, трепне, охра краси краищата му. Комари бродят на рояци. Щурец свири нейде далеч, светулки летят нагоре-надолу, лек ветрец шумоли из листата на дърветата. Напеклата земя бавно изстива. Светът отдъхва. Хората приготвят своите трапези, наливат любимите си питиета, разказват най-добрите си шеги едни на други. Живеят лежерно.
Но не всички. Както всяко правило съществувало някога, това също има изключение. Стройна девойка, твърде наивна в младостта си, твърде мила, за да разбере, че е затънала до уши в дебрите на собственото си същество, върви из древна широколистна гора съвсем сама. Крачи бързо, даже подтичва, а стъпките ѝ отекват навред из тишината.
Изплашена, разтърсена здравата от видяното, Паула бързаше да привърши това начинание.
Всичко започна преди около седмица, когато тя реши, че желае уединение. Правеше равносметка на последните няколко месеца от живота си. Забеляза, че има една и съща емоция, повтаряща се отново и отново като досадна реклама по телевизията. Нагарчаше като лош дъх след събуждане. Чувстваше някаква тежка душевна умора, която не можеше да си обясни. Беше нещастна.
Трябваше да възприема света по възможно най-благотворен начин, набивано ѝ беше в главата постоянно, желаеше го от дъното на душата си, ала нямаше достатъчно сили, за да изпълни прищявката си.
Да, действително тя премина през много - краят на учебната година, съсипана връзка, порастване, онова. Дните винаги еднакви, винаги излишно натоварващи в своята пошла кулминация: учене на някакви малко полезни неща, абсурдни проблеми с гаджето, взиране в огледалото до среднощ, сърдечно ридаене при всяка нова пъпка, която се появяваше по челото ѝ, после дописване на домашно, чийто краен срок беше утре, надмогване на онова. Страдане по раздяла, тъпчене със сладко, самозаблуждаване, че това няма да има драстичен ефект върху и без това мазната ѝ кожа. Мрънкащи родители, натякващи ѝ разни неща, които едва осъзнава. Вече не чак толкова любезни приятели. Фалшиви усмивки. Животът за пръв път я сграбчваше така здраво в ноктите си.
Искаше нещо ново. Искаше бягство, макар само за ден. Преживяване, от което щеше да остане добър спомен. Прехвърляше наум най-различни неща, кое от кое по-абсурдни. Разбленува се ярко. Обикновено душите, желаещи всячески да излязат от собствената си обвивка постоянно бленуват.
