Момче си просто ти,
а толкова много лъжи
крият се в очите ти.
Онази помниш я нали,
дето беше до теб.
До теб по късни нощи,
до теб в ранни зори.
Онази, която отблъсна,
отблъсна хиляди пъти,
а тя остана до теб.
Беше винаги твоя.
За друг очи нямаше тя,
за друг не се обръщаше,
за друг беше глуха,
за друг устата и не говореше.
Толкова ти я нарани,
на две сърцето и разби,
а твоето тя разгори.
Никога не бе те излъгала,
никога лоша дума за теб,
тя не бе казала.
Очите ти гледаше,
в тях нещо виждаше,
нещо друга не видя.
Видя тя, онази милост,
милост, която ти и даде,
но я даде за кратко.
Нейната обич силна,
ти не оцени така.
И с онази бяла риза
един ден ще умреш,
куршум ще те прониже.
Сам ще се простреляш ти,
живота ти тя въртеше,
света ти държеше.
С бялата риза
тя ще клекне на плочата,
твоята гробна плоча.
Кървава ще я държи в ръка
и ще плаче над пръстта.
Ще плаче тя за теб,
но ти вече я освободи.
Освободи я ти от себе си.
Махна и оковите.
А любовта ѝ вечна,
ти не забрави,
няма и да я забравиш,
както и тя не ще я изпари.
