The maze: forgotten or damned

Глава 1

-Хей, влюбените гълъбчета! Не, че нещо, но може да ни помогнете, вместо да се гушкате цял ден.

Събудих се, изненадан от насмешливия глас на моя приятел Миньо. Чудех се за какво говори. Тогава усетих нечие тяло върху моето, погледнах надолу и видях как дългата кестенява коса на Бренда се е разпиляла около мен. Тя бавно отвори очи и учудено погледна към Миньо. Чудех се къде съм....и тогава всичко изникна пред мен. Тереза..... тя беше мъртва. Явно с Бренда бяхме заспали снощи след тежкия ден на скалата.

-Извинявай, заспала съм...-започна, смутено Бренда и бързо изчезна от погледа ми.

-Томас...-знаех какво се канеше да пита Миньо, затова го прекъснах.

-Добре съм просто не знам какво ще правя без нея.А относно Бренда...просто имах нужда от подкрепа, но ние сме само приятели.

-Сигурен ли си че тя го знае?-попита той

-Предполагам, че го знае...за сега не искам нищо повече от приятелите ми да са до мен...-започнах да говоря

-Аааа да не се размекна бе,сбръчканяк?! По-добре да пусна някое цопло, пфф... Я се стягай!- прекъсна ме Миньо.

-Хах..какъв е плана, водачо?-попитах го саркастично.

-Така, значи...говорих с другите езерни и разпределихме задачите. Както си забелязал снощи сме към двеста души,четири основни цели- храна,строеж,охрана и опознаване на околността.-започна делово Миньо.-Така че, ще се разделим на четири групи от по петдесет човека, всяка група ще си има водач от нашите хора. Пържитиган и Хариет ще са отговорници за храната, Бренда обича да командва ,така че ще отговаря за охраната заедно с Арис, Хорхе и Соня- за строежа, а аз и ти, тъй като бяхме бегачи ще разглеждаме района.- изслушах го,сетне попитах.

-Ами Гали?

-Той ще отговаря за цялостта на лагера и ще наглежда всички,които вършат работата си тук, защото знае как се оцелява.-отговори Миньо, а аз само кимнах.

Оглеждах света. Морето нашепваше за спокойствието. Слънцето тъкмо изгрявашеи даваше надежда за ново начало. Денят беше приятен, небето синьо и ясно...може би наистина това беше началото на нов живот, край на цялото лошо минало. Птичките пяха...но някъде в душата ми всичко беше някак тъжно и разбито...

-Само да се измия и нахраня, и тръгваме да...-започнах, поглеждайки скалите над морето, извисяващи се до небесата- страховити, но и някак сигурни, и тогава видях... Точно на върха на скалите издадени към необятните водни талази,стоеше момиче! Тя беше в гръб, гледаше към далечния хоризонт, знаейки че я гледам. Тя знаеше... знаеше, че съм я забелязал и я изучавам, но въпреки това не се обърна. Косите й, вълнисти се спускаха около раменете й,цветът им бе тъмен като празнотата, изпълваща душата ми. Бялата рокля, стигаща до под коленете й, се развяваше от вятъра. Продължаваше да гледа към изгряващото слънце и да не обръща ми внимание. Може би...може би грешах..може би тя не знаеше, че съм я забелязал...все пак скалите бяха високи и далечни. До преди минути не мислех, че някога отново ще проявя и най-малък интерес към нещо или някого, че ще изпитам някаква емоция. Дори докато Миньо говореше за новия ни живот не изпитвах нищо, слушах го само формално. Но трябваше да бъда честен със себе си...това момиче предизвика у мен вълнение, огромно любопитство и донякъде страх. Ами ако беше побърканячка, това означаваше, че не е сама..Някой ме разтърси рязко и подсочих от изненада. Беше Миньо, съвсем бях забравил за него. Погледнах го за миг, сетне го дръпнах.