Second Love

Глава 1

Първа част - Миналото

Драгослава

Април, 1987 година,

Задар, Хърватия

Какво е усещането, когато срещнеш човек за пръв път? Някой запитвал ли се е - впечатлен ли си от личността, която стои отсреща или пък си отегчен толкова, че ти се струва банално, като на забавен каданс в някой стар филм. Знам само, че този който стои и те наблюдава не си задава същите въпроси наум, които се въртят в твоята глава. Има ли значение как би те приел и дали е от значение дали ще те хареса? Какво ти пука за него или нея? Да, много мъдро от твоя страна да не го възприемаш на сериозно, но когато този човек има важна роля в твоя свят, нещата наистина се променят за теб. Всичко става лесно дори въздухът, който си поемаш вече не е тежък, чувстваш го лек и ти си свободен. Свободен да избираш следващата си крачка, защото знаеш, че няма да бъдеш съден. Този, който си избрал сред тълпата от хора, никога няма да те упрекне като другите, той ще те защити, ще жертва дори собствения си живот, за да живееш ти, дори да е злодеят в собствената ти история.

Само едно име се въртеше в ума ми - Николай. Ще ме попитате кой е той? Той беше частица от собствената ми душа, докато не го изгубих завинаги... Тогава попаднах в мрака, в който се намирах и сега. Нека, обаче започнем от самото начало. Не от запознанството ни, а от първата ни среща, когато аз бях на седем, а той на десет и как за миг ме скри в себе си, за да ме предпази от външния свят, създавайки наш. Скрити от чуждите погледи в къщичката на дървото, успокоявайки ме, че това което съм видяла е съвсем нормално. Не бях глупава и разбирах, че убиха човек пред очите ми, представете си колко травмиращо е за едно седемгодишно дете да осъзнае, че близките му са убийци. Писъците на жената кънтяха все още в ушите ми и се опитвах да я заглуша.

- Защо го направиха? - Попитах го плахо.

- Не знам... - Отговорът му беше искрен.

- Принудиха брат ми да го... - Не можех да го изрека, защото хлипах, сълзите ми течаха от двете ми страни по бузите.

- Така е прието в тези среди. - Завърши той колебливо и ме обгърна с ръце като ме прегърна.

Ако не беше непознатото момче, което ме измъкна от залата, щях да загазя, защото щяха да ме спипат как наблюдавам "жертвоприношението на един човешки живот". Видях Марио - брат си, който не се поколеба и натисна спусъка, кръвта бе опръскала бялата му риза и се беше разляла по пода, стичаща от безжизненото тяло на мъжа. Само покрих уста, за да не извикам от шока, който нахлу във вените ми, в стомаха ми се бе надигнала горчива жлъч и напираше да излезе. Нечия ръка ме издърпа назад и застанах лице в лице с момчето, което ме прегръщаше в този момент и ми вдъхваше надежда, че всичко е наред и нищо не се е променило. Как щях да ги погледна в очите, след като знаех какво са извършили?