Second Love

Глава 2

Драгослава
Загреб, Хърватия
Декември, 1998 година


Библиотеката на университета винаги е била мястото, където можех да избягам от хаоса на ежедневието. Тук всичко беше подредено, спокойно и тихо – в рязък контраст с претрупаното ми бюро, затрупано с чертежи и недовършени макети. След седмици на работа върху дипломния проект по „Индустриален дизайн“, изпитвах отчаяна нужда от помощ. Беше почти смешно колко сложен ми се струваше този курс по теоретична механика, част от програмата ми, който се оказа истинско предизвикателство. И сега бях тук, в отчаян опит да намеря спасение.
Седнах на една от задните маси, хвърляйки поглед върху купчината книги и разпечатки пред мен. Нямах идея откъде да започна, а времето до изпита се стопяваше с всяка изминала минута. Алексей беше забелязал отчаянието ми реши да направи нещо по въпроса – изпрати ми негов приятел, за да ми помогне.
Не го познавах лично, но  го бях виждала няколко пъти в кафенето, където работех след лекции. Нямах друг избор освен да приема помощта, въпреки че не можех да се отърва от чувството на неудобство, че трябваше да разчитам на Николай.
Докато бях загубена в мислите си, той се появи, навлизайки в полезрението ми. Още отдалеч изглеждаше уверен, държейки няколко книги под мишница, сякаш идваше напълно подготвен за всякакви въпроси.
- Ти трябва да си Драгослава, нали? – Каза той, сякаш вече знаеше всичко. Седна срещу мен без да чака покана и положи книгите на масата. – Яшин каза, че имаш нужда от помощ с теоретичната механика.
Кимнах нервно, като побързах да събера учебниците и чертежите си, за да му направя място. Не бях сигурна как точно трябва да протече този разговор, но бях готова да направя всичко възможно, за да премина изпита.
- Да, това е... – Започнах, но се запънах. – Просто не мога да свържа концепциите за напрежение и деформации с реалния процес на проектиране.
Той ме погледна за момент, анализирайки казаното, преди да кимне разбиращо.
- Това е нормално. Механиката може да изглежда суха, но тя е в основата на всичко, което правиш в индустриалния дизайн – Обясни той спокойно. – Ще ти покажа как да пренесеш теорията в практическото приложение. Да започнем с това, как напрежението се разпределя в различните материали. Готова ли си?
Извадих бележника си, за да записвам. Беше странно как гласът му ме успокояваше. Докато той говореше и рисуваше диаграми върху листа пред нас, всичко започваше да придобива смисъл. Гледах как чертежите му се превръщаха в ясни обяснения – линии и фигури, които сякаш оживяваха, свързвайки се с онова, което обикновено правех по интуиция.
- Ето, това тук – Той посочи една от диаграмите. - Е ключовото. Ако разбереш как работи напрежението в конструкциите, ще знаеш точно как да го използваш при проектиране на мебели, устройства или машини. Всеки детайл е от значение.
Гледах диаграмите, сякаш за пръв път виждах нещо толкова логично. Все едно всичко, което досега беше мъгляво и неясно, най-накрая се подреди в съвършен ред.
- А това ще ми помогне и за дипломния проект, нали? – Попитах, надявайки се на потвърждение.
Той ме погледна сериозно, но този път с топлина в очите.
- Разбира се. Ако успееш да приложиш това знание, не само ще си вземеш изпита, но и проектът ти ще бъде много по-добър. Ще го почувстваш във всеки детайл.
Скоро забелязах, че времето е минало неусетно. Бяхме прекарали няколко часа в чертежи, формули и обяснения. Странно, но накрая не се чувствах изтощена, а по-скоро мотивирана. За първи път от седмици имах чувството, че ще успея.
- Благодаря ти – Казах накрая. – Не знам как щях да се справя без теб.
Той се усмихна леко, почти незабележимо.
- Няма за какво. Всички сме били на твое място. А и ти имаш таланта – просто трябва да го подкрепиш с малко повече теория.
Когато се изправи да си тръгне, усетих как ми се искаше тази среща да не свършва. Не само заради помощта, но и заради неговото присъствие. Нещо в него ме караше да искам да науча повече. Не само за теорията, но и за самия него.
- Ще се видим пак утре, нали? – Попита той, този път с повече увереност.
Кимнах, без дори да се замисля. Трябваше да го направя. И не само заради изпита.


***

След поредният дълъг ден с Николай в библиотеката, най-накрая си позволих малко почивка. Седях в любимото си кафене с Лили, опитвайки се да се отпусна с чаша горещо капучино. Ароматът на канела във въздуха и блестящите коледни лампички навън създаваха уютно усещане, но мислите ми все още бяха заети с предстоящия изпит.

- И как мина с Николай?“ – попита Лили, докато разбъркваше кафето си. Погледът ѝ беше лъчезарен, но знаех, че очаква нещо повече от просто академичен отговор.

Усмихнах се, опитвайки се да не придавам голямо значение на въпроса.
- Мина добре. Наистина ми помогна с материала. Сега съм по-уверена за изпита.

Лили присви очи, сякаш не беше съвсем доволна от отговора ми.
- О, добре, добре... Но само уроци ли имаше или нещо повече?

Засмях се, въпреки че лицето ми започна да пламва.

- Лили, сериозно? Беше напълно професионално. Просто учихме.

- Сигурна ли си? Защото ако стане нещо между вас... нещата могат да станат доста интересни.

- Какво имаш предвид? – Бях озадачена.

Тя се облегна назад с една от онези си усмивки, които означаваха, че знае нещо, което аз не знам.
- Ами... ако се харесате с Николай, Алексей няма да е много щастлив.

В този момент се заковах на място. Алексей? Не бях го мислила по този начин. Знаех, че сме близки, че винаги сме се разбирали добре, но... Алексей да изпитва нещо към мен?

- Алексей? – Повторих, сякаш не бях разбрала.

- Да, Алексей. -  Кимна тя уверено. - Не си ли забелязала как те гледа? От известно време съм сигурна, че те харесва, той никога няма да си признае, ако мисли, че Николай има шанс.

- Не съм... не съм си го помисляла. -  Усетих как в гърдите ми се надига странна смесица от изненада и объркване. Алексей винаги ми е бил приятел, но сега, когато Лили го каза, започнах да си припомня моменти, в които той се държеше малко по-различно с мен. Внимателните му погледи, онази вечер на купона, когато не спря да ме наблюдава...

Лили се засмя, сякаш всичко беше очевидно.
- О, я стига, Драго! Мислиш прекалено много. Сега сериозно – ако нещата между теб и Николай се развият, Алексей няма да е щастлив.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Не че съм мислила за Николай по този начин, но фактът, че и Алексей може би изпитва нещо към мен, направи всичко по-сложно. Как не съм го забелязала?

- Честно казано, не знам какво да мисля - Признах. - Николай е мил и наистина ми помогна много, но никога не съм мислила за него по този начин. А Алексей... просто не съм го виждала в тази светлина.

- Е, не казвам, че трябва веднага да вземеш решение. Но каквото и да стане, важното е да си честна със себе си. Какво чувстваш?

Погледнах към чашата си, опитвайки се да подредя мислите си. Отговорът не беше лесен. Алексей и Николай бяха част от живота ми по различни начини, и сега усещах как нещо ново, неочаквано и объркващо,
започва да се случва.

- Не знам. - Въздъхнах. - Може би трябва да оставя нещата да се развиват естествено и да видя какво ще стане. Все още не съм готова за нещо повече.
- Това е най-доброто решение. Следвай сърцето си и всичко ще си дойде на мястото. – Лили се усмихна окуражително.

Отпих още една глътка от капучиното, чувствайки как топлината му се разлива в тялото ми. Докато гледах как снежинките падат отвън, си мислех колко сложен може да стане животът – особено когато става дума за хора, които се преплитат в него по неочаквани начини.

- Като заговорихме за сложни неща... Какво мислиш за празниците? Къде ще ги прекараш? – Попита Лили, докато отпиваше от кафето си. Очевидно ѝ беше по-лесно да говори за предстоящите празници, отколкото за любовните драми, които бяха започнали да се оформят в главата ми.

- Ох, честно казано, нямам представа. -  Облегнах се назад. - Брат ми предложи да отидем заедно с нашите на вилата ни в планината, но все още не съм решила. А ти?

- Ами, аз искам да направя нещо различно тази година. Може би ще поканя няколко приятели и ще организирам парти в апартамента. Ако не реша в последния момент да пътувам.  Слушай, защо не прекараме празниците заедно? -   В очите ѝ се четеше онзи блясък, който винаги означаваше, че е намислила нещо интересно.

- Заедно? На вилата ли? – Попитах, а в съзнанието ми вече изплуваше картината на снежните гори и топлия огън в камината.

- Да! Ще бъде супер! Вилата е огромна, можем да поканим още няколко човека. Плюс това, ще е забавно да се съберем и да прекараме няколко дни извън града.

Идеята не беше лоша. Всъщност, започваше да ми харесва. Спокойствието на планината, далеч от стреса на университета, можеше да бъде точно това, от което се нуждаех.

- Звучи страхотно. Дали да не поканим Николай? – Зададох въпроса си на шега, но в същия момент усетих как стомахът ми се сви. Дали Лили не виждаше това като възможност да направи някаква „сватовническа“ схема?

- Николай? - Лили се засмя тихо и вдигна вежди. - Разбира се, че трябва да го поканим! Може да ви дадем още малко време за „учене“. Или... може би за нещо повече.

Изгледах я укорително, но не успях да спра усмивката,
която се разля по лицето ми.

- Лили, стига вече с това. Ние сме просто познати.

- Да, да, знам. Познати. Но все пак, ако решиш да го поканиш, ще бъде забавно. Пък и Алексей може да се присъедини. Това ще направи нещата още по-интересни.

Въздишката ми беше неизбежна. Алексей. Не бях сигурна дали наистина исках той да дойде. От една страна, нямаше причина да не го поканя – все пак беше близък приятел и винаги сме се разбирали добре. Но от друга... ако Лили беше права и той наистина имаше чувства към мен, това можеше да усложни нещата. Особено ако Николай също се включи.

- Не знам, Лили. Всичко започва да става твърде объркано. Ако поканя Николай, а Алексей е там... Мисля, че ще стане неловко.

-Не бъди толкова сериозна. – Подхвърли тя, опитвайки се да ме разведри. - Просто ги покани. Колкото повече, толкова по-весело. Искам всички да се забавляваме.

Замислих се. Може би Лили беше права. Може би трябваше да се отпусна и да не анализирам всичко толкова дълбоко. Беше Коледа – времето за празнуване и за забавление. Ако поканя Николай и Алексей, това не значи автоматично, че нещо трябва да се случи между нас. Просто щяхме да сме група приятели, прекарали заедно празниците.

-Добре.- Казах най-накрая с усмивка. - Може би ще ги поканя, само че ти ще трябва да организираш всичко.

- Страхотно! Това ще бъдат най-веселите празници! – Приятелката ми плесна с ръце от радост.

Докато говорехме, усетих как напрежението започва да се стопява. Въпреки всичко, сега имах на какво да се радвам – Коледата щеше да е време за почивка, за приятелства... и кой знае, може би ще бъде началото на нещо ново. Дори да беше само временно затишие пред буря.