Това е историята на Мат Дейсън, момче от бедните улици на Манхатън. Мат бе израснал в сиропиталище, да, той е сирак. Сирак с къдрава кистенява коса и светли сини очи. Толкова светли, че биха те изплашили.
Още от малък възпитателите му го пратиха на психиатър няколко години, понеже и те, както всички останали, го мислиха за "луд". Постепенно страхът на децата намаля и се превърна в омраза. Те го изолираха, обиждаха го, често говориха за него и за "психическите му отклонения". Това не му се отрази добре. Никак даже. Повече от всичко Мат чакаше да стане на 18, за да напусне проклетото място. Искаше да живее нормален живот, поне да опита. Беше му писнало от всички тези подигравки и заради една грешка. Грешката да сподели един сън. Заради един сън!? Всъщност дори самият той не знаеше каква бе причината и откъде накъде реши да разкаже нещо на някой. Може би преди му се е струвало сериозно, но с течение на времето, Мат спря да приема сънищата си за нещо сериозно. А нещата, които се случваха, реши, че са съвпадение. Не ги приемаше сериозно.
Не искаше да ги приеме.
* * *
Ето, Мат вече бе на 18. Не знаеше какво ще прави с живота си, нямаше цел, но искаше просто да се махне от това място. Искаше да забрави миналото и всичко, свързано с него. И ето, вече напускаше дома. И сякаш никой не тъжеше. Ми да, на кого ще липсва "психясалото момче от 222 стая?" На излизане се струпаха всички, както подобава, за да кажат сбогом. Не, не на Мат, а на другото момче, което също си тръгваше - Бен, русо, трътлесто момче, но обичано от всички, заради баща му, който бе решил, че детето му ще израсте като сираче и накрая ще се появи от нищото. Баща му бе филмов продуцент и всички обичаха и него, и сина му. И защо не, те бяха толкова известни, че ако им се счупи чиния, биха го излъчили по телевизията. И естествено, Бен не понасяше Мат. Бен беше този, който му се подиграваше по възможно най-долния начин. На излизане на прага, русокоското реши, че ще е много забавно да спъне нарочно "психото" и го направи. Мат залитна и падна на земята. Всички избухнаха в смях, а къдравелкото събра сили и се изправи. В този момент сякаш искаше да убие Бен и мисълта за това го изплаши. Той се огледа, видя, че няма с кого да се сбогува и си тръгна на предела на силите си. Чуваше как всички зад него се смеят и това не му даваше мира.
"Майната му, пълен тъпак с ограничено мнение. Ако исках, можех да му се опълча, но няма смисъл. Бръх, да беше умрял по-рано." - последната мисъл го изплаши. Откъде му хрумна това? Той разтърка очи и се опита да не мисли за това.
Наближаваше вече полунощ и Мат бе намерил една кръчма, където можеше да преспи. Не бе обикновена кръчма, имаше някакъв брадат старец, който се водише "портиер".
Първоначално Мат бе отишъл, за да се напие, но не можа. Не му стигна алкохолът. Не го хвана и грам. Реши, че ще си ляга и мисълта за Бен не го напусна. Съвсем скоро заспа.
- Брех, брех, какво виждат очите ми - бяха първите думи на Бен, като забеляза, че Мат стои в стаята му.- Какво правиш тук, Мат? Нямаш ли си дом? А, да, чакай...нямаш си. А къде са вашите, Мат? Нямаш ли си някого? Нямаш ли приятели? Нещо? А, да, чакай, нямаш си ...-Бен се изсмя истерично, а Мат се приближи. Не знаеше какво прави, просто го правише.
- Ей, Мат..какво правиш? Ей, ей, по-спокойно, приятел...Това нож ли е? Мааат! -Бен извика за помощ, но беше късно.
Мат заби ножа в него и русокоското падна мъртъв на земята. Мат извади ножа и започна да го бърши с ръце. Ръцете му вече бяха в кръв, но той обичаше кръвта. Обичаше да я гледа, обичаше миризмата ѝ.
Събуди се с адска болка в главата, капки пот се стичаха по лицето му. Огледа се наоколо, беше си в стаята, в кръчмата и нямаше никаква следа от нищо. Погледна си ръцете.. Бяха ледено-студени и посивели като камък. Мат стана, отиде и се изми, все още го болеше главата, но не му се мислише и за това. Вървеше из празната стая и всичко му се струваше неестествено и някак далечно. Огледа се в огледалото. Погледна в земята и се изкрещя. Не знаеше какво се случва. Подът беше в кръв. Имаше нож, хвърлен на земята. Мат стана, успокои се доколкото е възможно, почисти и легна. Вече не можеше да заспи, беше едва 4 сутринта, размисляваше. Не знаеше какво се случва. Не можеше Бен да е мъртъв сега, нали? Не можеше той да го е убил. Та той си стоеше в стаята.
"Чакай. Аз не съм сигурен дори дали Бен е мъртъв. Може да е добре."
Дори сам не си повярва.. Не знаеше какво се случва. Та той не е убиец. А и как дори убива така. Как убива по този начин? Остра болка в главата го прониза. Мат се сети и пи успокоително. Не можеше да се оттърси от мисълта за Бен... Както миналия път . Отново се повтаряше. И какво? Този път нямаше да каже на никого. На никого. Не искаше да казва. Та нали така бе станал "психясалото момче от 222 стая". Този път нямаше да прави нищо. Щеше да си го спести. Та дори може да е само сън, нали? Все пак не бе чул някой да му каже, че сина на Стивън Хор е мъртъв. Мат реши да изчака до новините и ако наистина е мъртъв и не знаят убиецът..Момчето се вцепени. Та той не е убиец. Мат не знаеше какво се случва. Не знаеше откъде се взе кръвта. Нищо не знаеше.
//такова, не ме бива, правя го 6TOT MI E SKU4NO, ms bb :')
