08:00 am
Мат се събуди и разтърка очи. Огледа се. Намираше се в друга, бяла на цвят стая с огромна красива картина от седемдесетте. Беше изискано и подредено всичко. Нямаше следа от старото прочупено огледало. Момчето не знаеше как се бе озовало там и не помнеше нищо. Опита се да си спомни съня си. Помнише бялата врата с наскоро лакираната дръжка. Помнише и Бен. Но друго не излезе от главата му.
Мат стана и се преоблече. Бе готов да прекара спокоен ден.
-Ехо , бихте ли отворили? - някой чукаше на вратата доста силно.
Мат отвори вратата. Там стоеше портиерът- старец със странна брада, но все пак с униформа.
-Мат Дейсън? - попита старецът
-Да?
-Имаме молба да напуснете. До 2 часа да сте си събрали багажа и да сте се изнесли, ако обичате.
-Моля? Какво? Как? ПРИЧИНА?
-Господин Дейсън, не ми повишавайте тон. Можех да постъпя много по-лошо, имайки предвид случките.
-КАКВИ СЛУЧКИ? КАКВО СЪМ НАПРАВИЛ? Нямате грам право... ама грам да ме изхвърлите. Като започнем с бакшиша ми от снощи и завършим с това, че стаята е наред. Нямате право.
-Така, любезно Ви помолих, послушах шефа и не викнах полиция, ако обичате тръгвайте си с време - изръмжа портиерът.
-НЯМАТЕ НИКАКВО ПРАВО! - извика се Мат и тръсна вратата под носа му.
"Този малък пикльо да излиза възможно най-бързо, ще ми навлече проблеми.." - мислеше си старецът, слизайки по стълбите.
18-годишното момче се разтрепери. Обзе го адски гняв. Захвърли една чаша по картината и стъклото й се пропука. Не толкова, че да се счупи на парчета всичко долу, но достатъчно да се отскубне парче здраво стъкло.
Мат седна, успокои се доколкото успя, стегна си багажа и бе готов да се изнесе. Нямаше идея къде ще отиде, но се чувстваше в опасност, незнайно защо тук.
Взе си проскъсания куфар и тръгна тичешком по стълбите. На слизане си размени гневен поглед с портиера и му видя значката - "Том Джедолф 088*******"
Мат се изнесе възможно най-бързо. Вървеше няколко метра и от време на време чуваше минувачите:
" А ти чу ли?"
"Не мога да повярвам, каква трагедия"
"Момчето имаше потенциал"
"Явно всички знаят нещо, което аз не знам" - помисли си момчето, но си продължи пътя.
* * *
Вече се стъмняваше и Мат все още не бе намерил място да преспи. Намерил бе само мост, под който очевидно нищо не минаваше и реши да се настани там. Само за една вечер, нищо нямаше да стане. Момчето си извади хляб и орехи, това беше единственото нещо, което той бе свикнал да яде. Изяде ги и му се приспа. Намести се удобно под моста и заспа.
* * *
-Оле шефе, изгоних го онзи- беше портиерът, Мат го позна по мазния глас.
-Кой си изгонил? - намеси се Мат в разговора и прекъсна телефонното повикване, отново с тази "негова" усмивка
-Аз го изгоних. - каза портиерът, обръщайки се, преди да е видял кой е.
-Значи Том, така ли? - попита Мат
-Моля? Какво правиш тук. Ще извикам полиция ей!!
-Млъквай, Джедолф. И без това не можеш да мръднеш. Я виж ти - виждаш ли тази картина? Много е красива нали?
-К-коя картина? - Старецът бе потръпнал от страх.
-Ей тази-каза момчето, доближи се и откъсна едно парче стъкло. Огледа го внимателно и го заби право в сърцето на портиера.
-Н-но защоо? А-аз дори не те.. издадох- кашляйки попита той
-Именно. Ти и шефа ти ми провалихте всичко. Сега онзи си спи спокойно под моста.
-К-какво? М-мат, не си ли ти? - с последни сили опита да каже нещо, но безуспешно. Падна почти мъртъв на пода.
-Мат съм. Подобрение на Мат съм. Ще бъда Мат.
