Lost (Jongkey & 2min)

Пролог

С всяко вдишване, горещият въздух изсушава гърлото ми. Задната част на главата ми пулсира, сякаш има земетресение. Стиснах очи с надеждата, да не ми се наложи да се раздвижа. Неизбежно се връщах в съзнание. С чувството, че няма връщане назад отворих очи и се опитах да се надигна, моментално усещайки колко изтръпнало беше цялото ми тяло. Гадното дращене в гърлото, ме задавяше всеки път като се опитах да преглътна. Посегнах напред към това, което очаквах да е шише с вода, но се оказа пластмасова тръба, висяща от панела за багажното помещение, водеше до сбръчкано лице с ококорени кървясали очи, взиращи се право напред. В този момент ме удари, че не бях в апартамента си. Лека по лека се завъртях и оглеждайки какво се случва около мен, си припомних последните няколко часа.

Малкият ми брат Темин, беше решил да ми направи подарък, като отидем на почивка до Египет. Проверката на летището и качването на самолета бяха абсолютно безпроблемни, но малко преди кацането имахме доста силна турболенция и се приготвихме за аварийно кацане(?), но и това премина сравнително бързо. Даже ни позволиха да се движим из самолета отново, и точно за това се бях отправил към тоалетната, когато самолета се наклони на едната страна изключително рязко и след това.... не мога да си спомня точно.

Докато вървях напред по самолетния коридор, проверявайки за щетите и загиналите ( само от мисълта ме побиват тръпки ). Името на Темин ме накара да забавя крачка, докато осмислях това, че бях тръгнал с него, но сега не беше нито до мен, нито около мен. Щях да изтичам напред, но не знаех в коя част на самолета се намирах и как да определя къде бяха нашите места. А в същото време, той може да е на последния си дъх. Разглеждайки, номерата на седалките, разбрах къде се намирам и се втурнах в обратната посока. В задната част на самолета повечето багажи бяха разпръснати и отворени. Повечето от седалките бяха празни, което някак водеше на мисълта, че определено е имало оцелели. Седалката на Темин беше празна и въпреки, че това не беше доказателство, че е невредим, ме подейства облекчително. Тръгнах да сядам, за да обмисля какво да правя за напред, когато усетих нещо студено и кокалесто да се увива около глезена ми, карайки ме да се изпъна като струна.

- Мом - момче, помогни ми. - влачеща се по пода, силно обгорена жена, беше захванала кракът ми като в менгеме. Заотстъпвах внимателно назад, а нито звук не искаше да излезе от устата ми.  -  Боли...

О боже, да не бях оцелявал! Какво да правя?  Ударите на сърцето ми почти заглушаваха, молбите на жената. Панически посегнах към първата чанта, която видях пред себе си и я претърсих за вода или поне нещо, с което да помогна. Нищо!  - Аз не- не знам какво да направя! Как да ти помогна? 

Като по чудо, жената сякаш разбра какво й казвах. Посегна с другата си ръка към моята, и след като се наведох, за да ме стигне, я стисна леко, отпусна се на земята и затвори очи.  Единственото, което успях да промълвя беше " съжалявам ".