Lost (Jongkey & 2min)

Втора глава

Когато успя да се посъвземе, Кий реши, че най-голям шанс за успех ще има ако тръгне сам да търси брат си. Само се надяваше да не бяха тръгнали много преди него и може би да намери някакви следи или нещо, различно от интуицията му, което да го води в правилната посока. Дори и да останеше в самолета, какво щеше да направи. Да, справяше се със съвременните технологии, но нито беше пилот, нито инженер. Така че не му оставаха много варианти. Опита се да се подготви за това, което може да го очаква в пустинята, но никога преди не беше ходил, камоли пък сам. Използва един от собствените си сакове, вземайки само важни неща. Закри си главата, с шапка с широка капела и се измъкна през зеещата дупка в една от стените на самолета.

Това което Кий със сигурност научи в него ден беше, че да обикаляш пустинята в търсене на нещо или някой, не беше никак лесна работа. Гърлото му дращеше от сухота, краката го боляха и сякаш лъчите на слънцето бяха толкова силни, че изпаряваха каквато и да е течност останала в тялото му. Чувстваше, че бе вървял с часове и въпреки, че сякаш слънцето не помръдваше, неговото време изтичаше. Ако скоро не видеше нещо, което да му даде сили, нямаше да издържи.

В пустинята нямаше нищо интересно и това го караше да се съсредоточава върху парещите слънчеви лъчи,жаждата и наближаването на края. Обземаше го страхът, че ще върви с надеждата да се спаси, докато не му се протриеха ходилата,че слънцето ще го гори, докато не остане кожа и кости,очите му не  се вдлъбнат в черепа и не се превърне в мумия.

Нямаше да си го позволи, щеше да издържи! Поне колкото да намери Темин и да знае, че е в безупасност. Вече бе загубил достатъчно, за да знае, че би забравил себе си пред това да изостави брат си.

Катереше се по една стръмна дюна, когато вятърът зави и пръсна пясък в очите му, заслепявайки момчето. Когато прогледна отново, гледката която се разкри пред него бе толкова невероятна, чак му идеше да заплаче.

Леко калната вода в реката изглеждаше, необичайно привлекателна. Синьо, жълто и зелено от сега щяха да са любимите му цветове, защото бяха знак на живот. Може би не човешки, но все пак бе нещо. Кий се затича към късата зелена тревичка, простираща се широко по бреговете на реката и се простна на земята. След секунди се изправи обратно на колене и се наведе да загребе от водата, но ръцете му не помръдваха.