Аз и Ти

Онзи ден, в който всичко се промени

Един ден преди да пристъпя към живота в гимназията. Двадесет и четири часа преди да заживея в пансион за момичета и момчета "Ривърстрийм". Хиляда четиристотин и четиридесет минути преди да се влюбя...
Израснах в богато семейство, в самотна среда. Бях " генийчето" на класа и аутсайдера на училището.
Преди имах приятели, но след като разбраха, че няма какво да спечелят от прятелството си с мен, си тръгнаха. Остана само Джули. Обещавахме си, че никога няма да се разделим и че винаги ще сме една край друга в нужда.
Празни думи. Изпълнени с лъжи и измяна.
Както всички други след време и тя си тръгна.
Винаги съм била спокойна. Рядко се радвах на нещо, а по-често плачех. Хората бяха свикнали да ме използват за собственото си благо. Бяха мили, с мен, докато им помогна, след което бях поредният ненужен боклук.
Никога не съм се карала с някой, още повече да се сбия. Учителите нито ме хвалеха, нито се оплакваха от мен. Родителите ми не ме хвалеха, но се оплакваха от всичко в мен.
От мен.
Завърших началното училище мразена от всички, обхваната от омраза към всичко.
Те бяха започнали игра, която аз щях да  довърша.
Лятото отлетя, а с това наближаваше и първата ми година в гимназията. Нямах търпение да започна училище. Щях да започна начисто и да не привличам особено внимание върху себе си. Щях да бъда невидима за всички и всичко. Но съдбата имаше други планове за мен...
Първият учебен ден е първи Септември. Часовете започват в девет и свършват в пет. Новото ми училище е целогодишен пансион, в който ще прекарам четири години от живота си. С прости думи вече нямаше да съм проблем за никой. Най-вече за родителите си.
Брат ми също учи тук. Единадесети клас, две години по-голям от мен. Президент на клубът по футбол, красив, висок, забавен, отличник. Всяко момче иска да е като него, всяко момиче иска да го има, но той не е това което хората предполагат, че е. Смятат, че е богаташче, което има късмет във повечето случаи, но не е така. От малка го наблюдавам колко усилия полага, за да бъде това което е. Той се старае по-всеки един възможен начин да накара родителите ни да го забележат, но скоро това им стана досадно. Когато бе на девет годишна възраст го изпратиха в "Ривърстрийм" и от тогава не се е прибирал.
Не съм от най-чесните хора, но ще призная, че ми липсваше. Не бяхме кой знае колко близки, но все пак се обичахме.
Ден преди първият ми ден в гиманазията. Двадесет и четири часа преди всичко да се промени. Хиляда четиристотин и четиридесет минути преди срещата ми с Него...
Лиъм, брат ми, ме посрещна пред входа към женските общежития. Промяната го е обхванала като паяжина и покрива цялата му същност. Висок е близо метър и деведесет, когато се усмихна на показ излизат очарователните трапчинки, които има още от дете. Вятърът развява къдраво кафеникавата му коса, тревистите му очи са приковали своя взор към мен, излъчвайки онази топлина, която в продължение на седем години не бе част от живота ми.
Затичах се към него с всички сили, като парче метал привлечено от магнит, имах нужда да съм близо до него. Разварайки ръцете си, се озовах в топлата му прегръдка изпълнена с обич. Целуна рошавата ми смолисто черна къдрава коса и каза:
- Не мога да повярвам колко много е пораснала малката ми сестричка. Да знаеш колко ми липсваше през всичкото това време?! Някой да ме ощипе, за да съм сигурен, че не сънувам.
- Лиъм и ти ми липсваше. Толкова съм щастлива, че отново ще сме заедно. - очите ми заплашително се бяха навлажнили от радоста, която изпитвах да съм с единственият човек, който ме обича.
Последва кратък-неловък разговор за родителите ни, след което Лиъм реши да ме разведе из кампуса.
В източната част имаше езеро, където през лятото учениците се къпеха или ловяха риба. На запад бяха разположени общежитията, дясно крило момчета, ляво - момичета, а в средата учители и персонал. В северната част се разполагаше самото училище, което имаше вид на викторианска крепост отвън, но Лиъм ме увери, че от вътре е изцяло модернизирана.
Харесваше ми. Докарваше ми чувството, че съм попаднала в друго време, което бе добре дошло за мен. Или че съм в Хогуортс...
Накрая стигнахме и до южната част на кампуса, където се намираше гора в километри. Предупреди ме, че ако не искам да си тръгна в чувал от училище, ще бъде по-добре да не се приближавам до нея.
Имало един велик човек, който е казал, че правилата са създадени, за да се нарушават. За това и не му казах, какво бях намислила да направя, след като остана сама...Все пак трябва да си имам място за усамотение от досадата на реалността!
Завършихме обиколката пред вратата на новият ми дом. Пожела ми лека нощ и ме прегърна.
Наистина много ми липсваше и осъзнавах, че няма да мога, да понеса да го изгубя още веднъж. От сега нататък нямаше да се разделяме повече.
Влезнах в общежитието си с притаен дъх, незнаейки какво да очаквам. Стаята бе просторна, имаше две легла, два големи гардероба, две бюра и лична баня.
Първото, което ми направи впечатление бе хаосът, в който се намираше половината стая. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи и опаковки от снаксове, наколко кенчета от енергийни напитки и какво ли още не. Изведнъж от нищото пред мен изникна рижава глава, принадлежаща на момиче с лице изпъстрено от лунички. Усмихна ми се широко и искрено, след което каза:
- Добре дошла си в къщата ми. Mi casa es tu casa. Разполагай се, където си намериш място и...Ами бих искала да си поговорим повече, но имам среща, предполагам, че ще се опознаем по-добре след това...Оу преди да забравя аз съм Сабрина, а ти си...
Оглеждах стаята с недоумени как едно само момиче бе способно на такова нещо?! Междувременно тя се суетеше наоколо опитвайки се, подскачайки от единия до другия край, да завърже връзките на високите си ботуши с токове и да си сложи спирала. През цялото време говореше и ми се стори интересна личност, надявах се за в бъдеще да се сприятелим.
- Приятно ми е аз съм Морган - казах, отвръщайки на дружелюбната ѝ усмивка.
В този момент на вратата ни се почука и Сабрина се затича да я отвори.
- Хей Ник само момент и съм готова. Междувременно запознай се новата ми приятелка Мо. Мо това е брат ми Ник, Ник това е Мо - Сабрина ни запозна докато връзваше буйната си коса на хлабав кок, от който кичури коса бягаха, лазейки по гърба и като паешки крачета.
Брат ѝ беше висок колкото и Лиъм. Косата му бе пепеляво руса, а очите воднисто сини, сякаш беше с лещи. Погледът му пробяга за миг през мен, усмихана ми се приятелски, след което изгледа сестра си нетърпеливо. Изглежда не бе от разговорливите, а аз не бях от свободно говорещите с непознати, затова нямах проблем с мълчанието му към мен.
Сабрина се приближи към мен и забързано ми каза, че отиват на вечеря с родителите си и ще се върне по-късно вечерта.
- Беше ми приятно да се запознаем Мо - след тези думи двамата с Ник напуснаха стаята.
Мо...никой до сега не ме бе наричал така. Изглежда си бях намерила нов приятел. Мисълта за това ме накара да се усмихна.
Може би нямаше да толкова зле тук...