Escape

Миналото.

- От колко време си тук? – попита ме Дани по едно време. Погледнах го с тъга в очите.

- Година. – казах тихо. Той ме погледна уплашено.

Дани не заслужаваше да бъде тук. Не знам по каква причина са го довели, но със сигурност знам, че не заслужава. Той е толкова мил и сладък и беззащитен. Само за няколко часа успях да разбера какъв човек е всъщност. Та той е още дете. Дете, което сигурно са го обвинили за нещо, което не е направил. Дани много приличаше на Джеймс. Същата коса и почти същите сини очи. Колкото повече гледах Дани, толкова повече ме застигаше липсата на Джеймс до мен. Ако беше тук, щеше да измисли план да се измъкне, нямаше да стои беззащитно като мен. Дани не посмя да ме попита повече.

В следващия момент се разнесе звук, подобен на училищен звънец. Време за баня. Дани скочи на крака и започна да се оглежда ужасено. Отидох до него и го хванах за ръка. Той ме погледна учудено. Затворих очи и в следващия момент се озовахме в една баня, която беше разделена на две, както никога до сега. Едната половина за мен, другата за Дани.

- Върви се измий. Имаме 15 минути. След като се върнем в стаята, обещавам, ще ти обясня всичко, което знам. – казах му и той кимна.

Пристъпих в моята част. Съблякох дрехите си, оставяйки ги на нещо като закачалка на една от стените и се заех с косата си. Първо измих дългата ми до кръста, кафява и къдрава коса. За една година порасна толкова много. Когато ме доведоха тук, бе едва до раменете ми. След като косата ми беше измината, се сапунисах. За 10 минути и отново съм в дрехите си. Приближих се до огледалото и се загледах в отражението си. В очите ми, цветни като на Джеймс, но кафяви, преливащи в зелено, се личеше болката ми. Не физическа, а психическа. Болката от това, че родителите ми се отказаха от мен. От това, че Джейм ми липсва толкова много.

- Мак. – чух гласа на Дани и побързах да отида при него.

Косата му беше мокра и доста по-разрошена от преди. Леко се усмихнах и той ме хвана отново за ръката. Отново се пренесохме в стаята, килията ни. Дани седна на леглото си и ме погледна в очакване.

- Добре. Първо да знаеш, че има толкова много за обясняване един ден няма да ни стигне. – казах и той кимна. Извадих из под възглавницата си книгата и му я подадох. – За начало прочети това. – той ме погледна учудено, но не понечи да спори с мен. Просто я пое от ръката ми и започна да чете.