"Сигурна съм, че никога няма да си спомниш нещата, които аз никога няма да забравя.. '' - това бе последното съобщение, което Елиза беше изпратила на Джъстин. Разбира се, той не й отговори.
- Пийни още мляко, скъпа. - настояваше майка й.
- Не, стига ми толкова.
- Ще се поболееш... Хайде, хапни още нещо. - продължи тя.
- Излизам.
- Как така?
- Трябва да се разведря малко.
Хващайки палтото си, Елиза се зачуди дали не е забравила нещо. Огледа се наоколо и погледът й се впи в зелената пластмасова играчка, висяща от ключовете за колата.
- Ще върна колата! - заяви твърдо.
- Какво? Но защо ще го правиш? - попита възрастната жена.
- Не мога да я задьржа. Все пак не е моя.
- Права си. Е, добре тогава.
Излезе шумно от полу-празната къща и закрачи с бързи стъпки към университета.
Поздравът от съучениците и "приятелите й'' беше илюзия. Изпод сведените, в знак на неодобрение, глави се четеше гняв и завист. Тя долови миризмата от оскъдния парфюм на Джъстин и това беше знак, че и той е наоколо.
Усети силна болка в рамото. Като че някой я ударя.
- О? Вече и не ме забелязваш. - Джъстин повдигна въпросително едната си вежда и бръкна дълбоко в джобовете си.
- Нещо ново ли е?
- Не знам. Обикновено се чува поне "здрасти"..
- Сбъркал си. Аз не поздравявам хора, които не познавам. - каза Елиза с леко приглушен глас.
- Стига с тия превземки. Това, че скъсахме не значи, че не можем да се поздравяваме.
- Ъх. Тя се обърна назад и завървя по коридора.
Джъстин само гледаше как се отдалечава и не смееше да я докосне отново, защото усещаше, че не й е приятен. Не се стърпя и побягна към нея.
- Елиза, почакай!
Елиза бавно се обърна назад, щом чу гласа му.
- Какво искаш?
- Нищо. Само да сме приятели.
- Виж, Джей..
- ,,Джей''? Наричаше ме така, когато бяхме заедно.
- Извинявай. Джъстин, нямам нищо против това, да сме само приятели, но не знам дали отсега нататък ще мога да те възприемам като такъв.
- Аз също, но нищо не ни пречи да опитаме, нали?
- Да. - една плавна усмивка се изписа на лицето й.
- Е, добре. Аз имам математика, така че...
- Аз - биология.
- Тогава ще се видим на обяд. Пред стола. Но побързай, не искам да те чакам много.
- Добре.
* * *
Елиза погледна часовника си. Часът беше свършил.
- И да си напишете домашната... - опяваше госпожата.
- Къде пак тръгна? - любопитстваше най-добрата приятелка на Елиза, Шар.
- На обяд.
- Но защо бързаш толкова?
- Просто ще обядвам с Джъстин, ясно?
- Джъстин ли? Онзи? С когото ходехте?
- Да.
- Е, бих дошла с теб, но знаеш... Той не ме харесва особено.
-Да.. Тръгвам.
,,Винаги прави така. Зарязва ме заради него. Понякога ми се иска да спре да се занимава с него...'' мислеше си Шар.
Елиза бягаше по коридора. Искаше й се да стигне възможно най-бързо. За жалост това нямаше да се случи.
- Никъде няма да ходиш, малката.
Пред момичето стояха двама мъже. Облечени в черно, те се отличаваха от останалите лица в университета.
- Чакайте! Какво искате от мен? - попита уплашено Елиза и ръцете й се разтрепераха от ужас.
- Млъквай и не говори! - заповяда монотонно единият от тях.
Хванаха я силно за ръцете и я изведоха от университета. Никой не забеляза отвличането на Елиза. Никой не можеше да потвърди, че това се случва.
- Пуснете ме! - крещеше тя. - Къде ме водите?
- Млъкни, момиче! Казахме ти да мълчиш! Хайде. Влизай. - извика другият и блъсна по-навътре в колата.
Изведнъж очудване се появи на лицето на Елиза. До нея седеше Джъстин.
- Джъстин?! И теб ли те отвлякоха? - попита го тихо тя.
- Ъъъ, не. Аз отвлякох теб. - заяви доволно той и отново погледна към пътя.
