- Моля?!? Но защо?
- Знаеш, че скъсахме. Предложих ти приятелство. Ти го прие... Реших да се възползвам.
- Но.... Пусни ме. Страх ме е. - изхленчи тя.
- Какво мислиш, че ще правя с теб? -попита я той.
- Откъде да знам! Хайде, пусни ме да си ходя. - продължаваше да прави опити Елиза.
- Първо ще се отбием на едно място. После ще те пусна. - обясни й той.
Настана мълчание. Явно фактът, че че скоро ще бъде свободна я успокои. Умората я надвиваше и клепачите й малко по малко се затваряха. Джъстин забеляза това.
- Смяташ да спиш ли? - попита я шегувито той.
- Какво? Не. Както виждаш, будна съм. И няма да заспя!
- Аха. Добре. - засмя се той и отново насочи погледа си към тъмния прозорец.
* * *
- Пристигнахме, господине. - съобщи единият от бодигардовете.
- Супер. Хайде... Елиза. - подкани я той и побърза да хване ръката й, която веднага се изплъзна от неговата.
- Не ме докосвай! - каза тя с твърде ниск тон и слезе от другия край на колата.
В миг Елиза се намери пред черно - бяла сграда с голяма и просторна градина, чийто край не беше възможно да се проследи. Тя не можеше да отвърне поглед от последния етаж. Той беше позлатен от едната страна на мазилката и блясъкът стигаше до стълбите. Всичкото това й беше вълшебно и непознато. Искаше й се да остане тук завинаги. Не. Не искаше.
- Какво мислиш? - попита я Джъстин.
- Не е нещо особено. - присви очи Елиза и тръгна към входа. Джъстин знаеше, че тя го лъже. Знаеше го, но не искаше да спори с нея.
* * *
- Качи се горе и ме изчакай. Щом приключа тук, ще те извикам. - нареди й той.
- Ти луд ли си?! Какво ще правя сама горе! Няма начин. Оставам тук. - заяви Елиза и седна на един диван.
- Не ме ядосвай, качвай се горе! - повиши тона си той. - Хайде! Махай се. На секундата!
Момичето го гледаше втренчено и не можеше да повярва на очите си. Това ли беше човекът, с когото бе излизала през тези пет месеца?! Не. Тогава той беше добър. Разбираше я. Не й викаше. А сега...
- Какво ме гледаш! Казах да се качваш горе! -крещеше й Джъстин.
Елиза не каза нищо. Тя само стана плахо и тръгна нагоре по стълбите. Не искаше повече да го нервира. Трябваше да му се подчини, ако искаше всичко да е наред. Той само я наблюдаваше отдалеч как прави крачка след крачка, докато накрая стигна до една малка стая. Влезе и й се прииска да се заключи, но нямаше ключ за вратата. По дяволите, помисли си Елиза. Ами ако сега той дойде?! Ами ако е въоражен?! Ами ако я ......?? На последното сбръчка лицето си от отвръщение.
