Сребърни дъждовни капки,
виолетови сълзи.
Студа я погълна,
скръбтта я срази.
Тъмно място пълно с непознати,
вече нямаше кой да я пази.
Мизерни лица със поглед я убиваха ,
крехките си тела с ръце прикриваха.
Необятно море с изгубени души,
тишината никой не дръзваше да наруши.
В непрогледен мрак движеше се тя,
вече знаеше, че е напълно сама.
Лутайки се в тъмнината,
единствена надежда и даваше звездата.
Една едничка светлина изкряща,
вярата на милион души крепяща.
