Едно нищо!

Огледало

Слънцето отдавна бе залязло, а на негово място бе дошла красивата Луна. Цветът й обаче бе кърваво червен - предизвестие за нещастие. Рядко явление, но неземно красиво и незабравимо. Тази нощ Майкъл имаше късмета да се порадва на това явление, но както винаги в очите му се четеше единствено самота и тъга. Безрадостен за всичко той гледаше водата под краката си, взирайки се в прекалено натрапчивото си лице. Беше красив и го знаеше, ала красотата не можеше да спаси душата му. Нито пък всяка лепка, която желаеше да бъде с него заради пари или лична изгода, можеше да помогне за изкуплението му. Той бе сам и още по-лошото, самотен. Беше избил всички и сега се разхождаше сам из град пропит с кръв... кръв, която той бе пролял. Град изпълнен с мирис на разложени тела, град над който тегнеше отчаянието. А той бе единственият му жител. Най-накрая се бе добрал до така желаното отмъщение. Но удовлетворението му трая едва миг преди да осъзнае деянието си. Много късно осъзна, че смъртта на тези стотици невинни хора не му носи така желания покой. А сега се чувстваше просто тъжен. Тъжен и много, много самотен. Но сам си бе причинил всичко и нямаше право да моли за прошка... 
Стоеше и гледаше отражението си с празен, бездушен поглед. Или поне се опитваше да прикрие тъгата зад черните си, като безлунна нощ очи. Изведнъж до него се настани русокоса девойка с развеселен поглед. Майкъл не смееше да откъсне очи от отражението й във водата, тъй като бе сигурен, че иначе ще изчезне и той отново ще остане сам. 
- Каква красива нощ, нали Майкъл? - питащият й поглед се впи в неговия. И двамата гледаха отраженията във водата - той нейното, а тя на Луната. Страхуваше се, че ако отдели погледа си от нея, тя ще изчезне за миг. Но всъщност нямаше нужда от притеснения... тя винаги бе до него, независимо от това, което той и причиняваше. Независимо от страданието и болката, с които я бе наградил тя винаги бе там, до него.
- Като всяка друга... - гласът му бе дрезгав - не бе говорил от дни, може би. Нямаше с кого. Осъзнаваше, че скоро трябва да напусне родното си място, своя дом , ала не желаеше да се раздели с него. Прокашля се и опита да каже нещо, но се отказа.
- Стига глупости, луната е червена! Кога друг път си виждал истинска червена луна?! - не бе радостна от отговора му, но в гласът и се четеше почти детинско въодушевление. Колко странна бе тя...
- Джесика.. ти си мъртва. - констатира, но по-скоро искаше да убеди себе си, отколкото нея. Лицето и придоби замислено изражение, но на устните и се появи вяла усмивка. 
- Но все пак съм тук, нали... - спор в това нямаше. Майкъл се чувстваше добре в нейно присъствие. Въпреки че лично той я бе убил, тя все пак стоеше до него. Все така красива, все така обичаща го...
Откъсна поглед от езерото и обърна главата си наляво. И тя бе там. Красива, ефирна, позната... Неговата Джес. Защо му беше да я убива, поне нея можеше да остави жива. Но тя бе решила, че ще защитава дома си с цената на живота си, а дори любовта не можеше да надделее над омразата в сърцето му. Понечи да я докосне, ала ръката му премина през нейната. Тя погледна към мястото където пръстите му преминаваха през нея и примигна учудено.
- Е, все пак май наистина съм мъртва. - след това обаче, се усмихна и го погледна в очите. Скочи на крака и скръсти ръце зад гърба си. Усмихна се сякаш само тя знае нещо и го крие от него, и му смигна. - Или пък ти си мъртъв? 
Майкъл се обърка. Съвсем възможно беше и обратното, но пък... едва ли. Но това щеше да е по-добрият вариант от двата. Уви обаче съвсем ясно си спомняше когато отне живота и . Беше убил много хора, но за първи път усети съвсем ясно как стоманата преминава през кожата и. Как разкъсва безмилостно плътта и. Спомни си и зловещият и писък, заменен от усмивка предвещаваща вечен покой. И дори в смъртта тя бе все така красива. Все така пленителна... Не можа да откъсне поглед от нея дълго време, а когато го направи, в онзи момент осъзна какво всъщност бе направил. Той бе сам, едничък, а около него лежаха труповете на приятелите му, на учителите му, на невинните жители на дома му. Толкова много кръв, толкова много трупове... толкова невинни жертви. 
Отърси се от внезапно нахлулия спомен и се изправи заставайки срещу Джесика.
- Не, сигурен съм, че ти си мъртва. - най-сетне проговори и си позволи една съвсем лека усмивка да се прокрадне по лицето му. Джесика я забеляза и се усмихна. Искаше и се да го прегърне, ала не можеше...
- Да, така е. Но ти все пак говориш с мен. - усмивката не слизаше от лицето и. 
- Това е защото си в главата ми. Аз просто полудявам. - на неговото лице също заигра усмивка. Съвсем бегла, но все пак...
- Не е така. - намръщи се Джесика, но после се пресети нещо и плесна с ръце. Звукът отекна силно в глухата тишина. - Ела да ти покажа нещо! 
Без да дочака отговор или съгласие тя се завъртя на пети и се затича обратно по дървения кей, нагоре по стълбите и след това на улицата. Обърна се и го подкани с ръка.
- Хайде, Майкъл! - весело се засмя и продължи да тича, но вече с по-бавно темпо.
Той я следваше, а между тях имаше известно разстояние. Чувстваше се като дете, което гони вятъра. Но и без друго нямаше какво да губи, а време имаше достатъчно. Ето с какво се бе сдобил след безсмисленото си отмъщение. С време... свободно, дълго, тягостно и ужасно болезнено време. 
Тичаха достатъчно дълго, за да се измори. Джесика обаче нямаше подобен проблем и само го подканяше да побърза. Когато стигнаха до сградата Майкъл буквално се стъписа. Защо Джесика го водеше в дома си? Тя го подкани да се приближи към вратата на входа и той покорно я послуша и за секунди се озова да вратата.
- Отвори я, де. - подкани го отново и след това двамата се отправиха нагоре по стълбите. Въпреки че сградата бе от сравнително новичките, в нея нямаше асансьор. Но такъв не беше и нужен, тъй като апартамента и се намираше на втория етаж. 
- Ключа е зад саксията. - показа му къде се намира резервният ключ и след като го взе отключи. Самият апартамент беше много семпъл, но пък изглеждаше страшно уютен. На масата имаше празни чинии - последният път, в който някой се бе хранил на тази маса. Джесика не го остави да се заглежда а го подкани към стаята си. Вътре бе много... момичешко. Навсякъде бяха разпилени дрехи и книги. 
- Отиди до огледалото и се огледай. - Майкъл я погледна намръщено. Почуди се дали не се шегува с него. 
- Джесика... - започна той, но тя тропна с крак и му посочи огледалото.
- Огледай се! - силно му каза и твърдият и поглед го убеди.
Отиде до огледалото и се взря в отражението си. Не се бе оглеждал от ужасно много време, а и честно казано се страхуваше. Не искаше да се гледа, а това, което видя в огледалото бе по-лошо от очакваното. 
Очите му бяха студени и бездушни... Изглеждаше като порцеланова кукла, а не като истински човек. Приличаше на... убиец, какъвто и бе всъщност.
- Какво виждаш там, Майкъл? Какво виждаш в огледалото? - на устните и играеше усмивка, но погледът и бе питащ. Приближи се до него и погледна отражението му.
- Виждам... нищо. Едно голямо нищо... - най-сетне промълви , не откъсвайки поглед от собствените си очи.
- Точно така. - кимна Джесика и в отражението на огледалото докосна устните му с пръсти.  - А можеше да имаш всичко...