-Това е! - Прошепвам си аз въодушевено и продължавам напред към летището. Чувам как колите зад мен продължават да шумят, пристъпвам напред и вратите пред мен се отварят. За пръв път ще пътувам със самолет, чувствам се различно, въпреки че ме е страх от високо. Усещам как по челото ми започват да избиват малки капки пот, вече съм на 17, а се притеснявам повече от 10 годишно дете на разговор с родителите си за птичките и пчеличките. Музиката, минаваща през слушалките ми, спря и телефонът ми започна да вибрира в левия ми джоб. Извадих жака от входа за слушалките и видях, че ме търси най-добрият ми приятел-Лукас, въпреки че с него сме имали много караници аз го зачитам като по-голям брат. Лукас беше към метър и осемдесет, с кестенява коса и светло зелени очи.
-Кийрън, в колко ти е полета? - Пита той със забързан тон.
-В 12:45, защо? - Отвръщам аз.
-С Елизабет искахме да те видим- Казва той.
Елизабет е приятелката му, симпатично момиче, справя се в училище. Беше дребна на ръст и маса.
-Ако побързате, ще ме видите!- Отвръщам аз на шега- Няма как, имам 30 минути до полета, извинявай...
-Много гадно, успех в новото училище, все пак! - Казва той.
Затварям телефона и го включвам към слушалките отново, след което го прибирам в джоба и потеглям към касата, за да си чекирам билета и се отправям към термимал 2 където се намира полета ми за Лондон.
...
Сядам на посоченото от стюардесата място. "Няма връщане назад" мисля си аз. Стюардесата ме моли да изключа телефона си, понеже самолета излита. Изключвам го и виждам, че започва да се движи.
Вече сме във въздуха, всичко е спокойно и си мисля, че няма какво да се обърка, но след не повече от пет минути самолетът започва да се клати много силно. Стюардесата влиза в помещението, в което съм аз, и съобщава, че сме преминали през турболенция. Отдъхвам си. Усещам, че заспивам, очите ми се затварят.
Събуждам се от ужасен шум, който свири и пронизва ушите ми, не спира, чувам как всички около мен крещят, изпаднали в истерия. Виждам че пред мен изпада кислородната маска, но осъзнавам че вече е твърде късно за нея защото самолета избухва в пламъци, а аз изхвърчам от седалката си и се озовавам на около 600 метра от водата под мен, падам с голяма скорост и виждам как всичко ми се изяснява и става синьо. Преди да се потопя удрям нещо твърдо.
Всичко около мен е тъмно, виждам само две жълти очи, ставащи все по-големи и чувам, как нещо пръстъпва към мен в стаята ми. Жълтите очи са на котката ми Дерек. Посягам към нощната лампа и ярката светлина на крушката огрява стаята ми.
-Всичко беше само кошмар, нищо не е станало! - Казвам на себе си.
Откривам, че твърдото нещо, в което се удрям, докато падам, е пода, на който още се намирам. Ставам и лягам отново на леглото, усещам как котката започва да ближе лакътя ми, поглеждам ръчния часовник, който оставих на нощното шкафче, и виждам, че часът е 3:35. Загасям лампата и заспивам отново.
-
