Hunter Of Stars (Ловец На Звезди)

Глава Първа - Началото

6:30 сутринта е. Поредният досаден ден предстои. Не ми се става ама никак, затова реших да си поспя още малко.
-Карин, ставай вече! 6:45 е, ще закъснееш за училище!
Да. Майка ми осевен, че събуди мен, събуди и целия квартал.
-Спокойно, ставам. Не е нужно да викаш.
-Ако не бях викнала, щеше да се направиш, че не си ме чула. - Отговори майка ми. Аз просто реших да не й отговарям, не ми се заяждаше особено толкова рано сутринта.
В крайна сметка изпълзях от леглото и го оправих. След това отворих шкафа си и извадих сив кариран пуловер, черна къса пола и сиви чорапи до колената. Облякох ги и отидох да се оправям в банята. След като измих лицето и зъбите си, започнах да реша дългата си черна къдрава коса, когато майка ми ме извика за закуска.
-Ей сега идвам! Чакай малко, де! - Провикнах се. Боже как мразех тези хора. Не защото съм в годините на пубертета (и това също), но най-вече, защото ... Трудно е да се обясни, но ... Просто, защото не са ми родители. Готово казах го. Да, осиновена съм, не знам коя съм. Единственото нещо, което знам за себе си, е че се казвам Карин, както разбрахте преди малко. Биологичната ми майка ме е кръстила така, а нашите са решили да го запазят. Другото, което знам, е че майка ми (биологичната) е с червена, права коса и тъмни очи. Е, явно съм се "метнала" на баща си. И да, забравих, че още не съм се представила. Вече разбрахте, че името ми е Карин. Фамилията ми - Хенингсенгаард, която много обичам да съкрашавам просто на Хениг. Живея в Оденсе, Дания въпреки, че биологично не съм от тук. На 16 години съм, и съм така да се каже - мухла. Или поне така ме "етикират", ако така мога да се изразя. И защо ли? Защото трудно се сприятелявам и говоря с хората, трудно споделям, затварям се в себе си и не пия и пуша ли? Ето че с право ме наричат мухлата. Сетне реших да сляза и закуся.
- Ммм, мирише ми на бекон. - Рекох.
-Да, позна. Сега ще ти сложа малко в чинията и яж бързо защото е 7:28. - С насмешка каза майка ми.
-Как очакваш да се нахраня за две минути?- учудих се аз.
-А, твой проблем. Ставай по-рано друг път. - Отвърна ми тя.
Права беше. Ако не си поспивах още "пет минутки" щеше да си хапвам на спокойствие.
- Ще ям в голямото междучасие. Сега трябва да тръгвам, довиждане.
-Довиждане!!

Излязох навън и тръгнах към училището. Не беше нито много близо, нито много далеч. По пътя все си мислех, защо хората не ме харесват и ме зарязват. Все си мечтаех да имам много приятели, да ме харесват всички, да бъда "феймъс" - естествено без частта с цигарите и дрогата. Все исках невъзможното. За това ме наричаха "Ловецът на мечти". Само един човек ме наричаше така, всъщност. Единственият човек, с който мога да споделям и имам доверие. Това беше приятелката ми Роза. С Роза се запознахме преди 2-3 години на едно косплей парти. Аз косплейвах Гасай Юно от "Бъдещо Дневниче" (толкова оригинално, знам), а тя Тия Куин от "Стрелата" и въпреки различията ни сега сме неразделни. Не мога да си представя какъв щеше да е животът ми без нея, колко ценна и важна стана тя за мен. Една от причимите все още да съм жива.