New Year Wish- BTS Jungkook

Срещата

Разхождах се по заснежените улици на Сеул, търсейки подходящ пуловер за Джереми. Трябваше ми нещо, което ще говори "Аз съм най-коледното куче на света". Да, правилно разбрахте- Джереми е моят домашен любимец. А датата е деветнайсти декември. Както и предполагах - всичко беше изкупено. Падаше ми се, като пак хуквах да пазарувам в петдесет и деветата минута. Е, нищо. Ако не намеря нищо подходящо, щях да му взема повечко храна. Така че-

Нещо привлече вниманието ми, прекъсвайки плановете ми. Беше движение, идващо от една от многото задънени улици на големия град. Помислих, че котка се е скрила зад някой контейнер, когато чух... кихане. Той или тя повтори поне 5-6 пъти. Предпазливо се приближих, оглеждайки се. Не можех да подмина евентуално нуждаещия се от помощ. Надникнах зад кофите само за да видя момче, обвило тялото си с видимо тънко парче плат. Беше в окаяно състояние - дрехите му бяха разкъсани, ръцете и краката му- неприкрити с нищо топло, виждаха се рани по цялото му посиняло от студ тяло. Очевидно нещо ужасно се бе случило с това невинно на пръв поглед момче. Спрях погледа си върху очите му, които се бяха вторачили в мен- уплаха, предпазливост, желание за помощ.... в тях не се четеше нищо такова. Само... празнота. Сякаш това дете бе изгубило смисъл в живота си.
Приклекнах пред него, протягайки ръка към лицето му. Минах с пръсти през синините по лявата му буза, а той потрепна при докосването. Преглътнах буцата, образувала се в гърлото ми, и се осмелих да проговоря:
- Добре ли си?- знам, глупав въпрос от моя страна. Но наистина бях загрижена за него, нещо нетипично за мен.
Той поклати глава в знак на отрицание и сведе поглед. Хванах нежно брадичката му и го накарах да ме погледне. Усмихнах се по най-топлия начин, на който бях способна, и му заговорих мило:
- Никой не бива да седи тук в такъв студ. Особено млади момчета като теб. Какво ще кажеш да отидем в моя апартамент,м? Не искам да те оставям тук...
За момент в очите му сякаш проблесна някакъв живец, но бе заменен обратно със задълбочен до неузнаваемост поглед.
- Виж, не знам какво ти се е случило, но не искам да ти направя нищо лошо. Моля те, ела с мен. Обещавам ти, че нищо няма да се случи.
Видях, че се позамисли малко, след това колебливо кимна с глава и бавно се изправи. Хванах ръката му и го поведох към дома си.

***

След известно време, прекарано в мълчаливо ходене, стигнахме до блока, в който се бях установила. Минути след това вече бяхме в моя апартамент. Личеше си, че всяка част от интериора му бе интересна - оглеждаше се като малко дете в магазин за сладкиши. Стори ми се сладък и не можах да задържа смеха си при обърканото му изражение, щом видя Джереми. Но и кучето не бе по- малко объркано.
- Това е моят домашен любимец. Бъди спокоен, не хапе.
Момчето само кимна с глава и заби отново поглед, този път в пода. Май не говореше особено. Вече доста време стояхме в коридора и започна да става дори по- неловко... и студено.
- Хей, да влизаме вътре, премръзнах.
Поведох го към всекидневната. Слава богу, климатикът беше създал много топла и приятна обстановка. Обърнах се към... като се замисля, дори не ми бе казал как се казва. Не че и аз му се бях представила.
- Ей, мъник, така и не ми каза името си.
- Чон Чонгкуг...
- Брей, най-накрая чух гласа ти!- изсмях се тихо, след което му се представих.
Подканих до да седне на едно от канапетата пред телевизора. След това се настаних срещу него и го огледах. Сега, като имах възможността да го видя от по- близо, ми изглеждаше по- привлекателен - личеше си, че е по- млад от мен, но бе сладък.
- Е, Чонгкук, разкажи ми за себе си.
- Какво по- точно искаш да знаеш? Не мисля, че има много за разказване.
- Например... на колко години си?
- 18.
Явно наистина не говореше много. Май аз трябваше да поема инициативата по разговора ни.
- Добре, очевидно не ти е комфортно тук, а и предполагам, че не искаш да те разпитвам за каквото и било. Какво ще кажеш да те изкъпем и да си легнеш? Утре ще говорим.
- Добре...
- Чудесно!- изправих се и го повлякох с мен към банята. Застанах пред ваната и пуснах топлата вода, като му наредих да се съблече. Смутено започна да сваля дрехите си, а аз огледах раните му и установих, че не бяха чак толкова лоши, колкото изглеждаха. Това ме успокои донякъде. Когато се уверих, че температурата на водата е подходяща, му казах да влезе. Щом го направи, взех шампоана на Кристчън и застанах над главата му, сапунисвайки я. Имах късмет, че братовчед ми идваше често у нас, беше оставил някой негови неща тук. Използвах всичките принадлежности за баня на Крис върху Кук, както реших да го наричам, и отидох до спалнята си, изваждайки хавлия от гардероба. Върнах се при Чонгкук, който не бе мръднал и с милиметър. Явно се наслаждаваше. В главата ми изскочи мисълта, че вероятно никога не е влизал във вана. Въпросите от по- рано отново започнаха да не ми дават спокойствие, но му казах, че утре ще говорим. Имаше нужда от почивка.
Помогнах му да се загърне с кърпата, и го поведох към гостната. Но всички тези рани и синини не ми даваха спокойствие. Дадох му някой от дрехите на Крис, но му казах да изчака да промия наранените места.

***

Не мина много време, но успях да почистя поне по- дълбоките. Личеше си, че му се спеше, затова го оставих да се подсуши и облече. През това време му взех някой неща за хапване от хладилника и се върнах в спалнята му.
- Предположих, че си гладен.- оставих купата на нощното шкафче и седнах до него. Залепих по една лепенка на двете му бузи и най- сетне бе готов.
- Защо правиш всичко това?- чух как тихо попита.
-... Защото никой не заслужава такъв живот и такова отношение... Особено на Коледа.
- Не знаеш какво са правили с мен... Защо не се страхуваш?
Нямах отговор. Поне не и такъв, който да разбере. Реших просто да бъда искрена:
- Нямам представа. Просто виждам, че си добър човек, въпреки преживяното. И вярвам, че заслужаваш шанс за нещо по- добро.
След като приключих, се обърнах към него. Усмихваше се. За пръв път виждах да го прави.
- Смей се по- често. Красив си и ти отива.
След думите си станах и излязох, пожелавайки му лека нощ.