Перфектно неперфектни

Пролог

Усещах силната скорост, с която караше Джейкъб. Беше толкова хубаво и се чувствах по-свободна от всякога. Свалих прозореца на колата и изкарах ръката си отвън. Исках да усетя топлия вятър. Това беше нощта, в която за пръв път се почувствах истински жива. На предната седалка пред мен стоеше най-добрата ми приятелка - София. С Джейкъб бяха гаджета от известно време. Обичаха се, но много често спореха, дори в момента спореха за нещо, но от силната музика не можех да разбера за какво. Това не ми направи силно впечатление, защото не беше нещо необичайно. Усещах ръката на Скот върху своята и се чувствах наистина щастлива. С него бяхме заедно от 5 месеца и бяхме наистина щастливи и се обичахме. До Скот кротко и мирно стоеше Арън. Той единствен от нас беше без гадже, но това за него в момента беше болна тема, защото предната му раздяла беше тежка за него. Разбира се, обаче, беше въпрос на време да си намери ново момиче, към което всъщност няма чувства, но поне се забавляваше с тях. Това беше нашия свят. Много малко хора ще намерят някого, който да ги обича истински, повечето просто бяха кукли на конци.

Джейкъб все повече натискаше газта и вече със сигурност караше с повече от сто километра в час. Според мен го направи заради спора им със София, но ако така щеше да се почувства по-добре, нямах нищо против. На никой друг явно не му направи впечатление, че Джейкъб ускоряваше все повече.

- Джейкъб? Какво правиш, по дяволите? Да не искаш да избиеш всички ни заради свойте грешки? - София явно най-накрая осъзна, какво правеше той. Само че с тези думи не му помагаше особено.

Той продължаваше да излиза извън контрол. Това ме изплаши до някаква степен. Арън и Скот осъзнаха малко късно какво се случваше.

- Брат ми, успокой се и намали газта. - Арън се опитваше да го успокои, но без резултат. Аз бях толкова стресирана, че все едно си бях глътнала езика.

- Сериозно, Джейкъб, вече не е яко, а си е плашещо. - Скот започна да стиска силно ръката ми и вече дори усещах как всеки момент ще ми счупи някоя кост. Но това в момента беше най-малкия ми проблем.

- Добре ли си? - Ама той сериозно ли ме питаше?

- Ами, как да ти го кажа... Въобще не съм добре.

Пред нас се появи поляна, а малко по-надолу имаше голямо надолнище. Усещах, че точно това му беше целта. Никой не каза нищо. Как можеше всички да мълчат в такъв момент? Може би последния момент от живота ни. Явно съм грешала, не поляната му беше целта. Тъкмо, когато той завиваше, леко облекчение ме заля и си помислих, че ще имам още минути живот, но точно тогава пред нас изскочи кола, която се блъсна в нас и ни запрати право в поляната.