„Хълмът на лисиците"

         Ангел стоеше прав до отворения прозорец и се наслаждаваше на свистящия вятър, който рошеше чупливата му, светлокестенява коса. Погледът на тъмните му очи се плъзгаше по черните стърнища и царевичните ниви. Стъблата бяха огънати под тежестта на големите кочани с едри зърна. По полето нямаше работници. Часът беше два и десет и беше твърде горещо. Никой не бе толкова луд, че да работи под прежурящото слънце. Тази горещина беше необичайна за началото на септември. Обикновено по това време захладняваше и се появяваха първите предвестници на есента. Но сега... това сякаш беше сетният, мощен дъх на великан, изпадащ в летаргия. Ангел си спомняше... имаше приятел Теодор, който бе работил в прасковените градини в Иваново. Бе седял толкова дълго на слънце, че ръцете му се бяха покрили с големи мехури, превърнали се по-късно в рани. Гледката беше отвратителна. Ангел си представяше ужасната болка.. Затова не излизаше никога да работи в най-голямата горещина.

Царевицата бе достатъчно узряла, за да се бере. Само след няколко часа по обширните ниви щяха да затрополят каруци, теглени от хилави магарета или дръгливи кончета. На каприте, представляващи прости дъски, щяха да седят обрулени от времето и тежката полска работа мъже, облечени с дочени панталони и стари кепета, а до тях – здрави, загорели от слънцето жени със светли забрадки на главите. Щяха да засвистят сърпове, а царевичните стъбла щяха да шумят, разбутвани от грубите селски ръце. Тук-там щеше да зазвучи песен, която нямаше да е изпълнена с любов и радост като в миналото, а щеше да бъде песен на скръбта и мъката. Няколко пъти Ангел беше чувал такива песни и винаги му се бе приисквало да заплаче.

Замисли се за живота на село. Той беше роден и израснал в Русе. Бе свикнал с града, но обичаше и селото. Още от малък всяко лято си ходеше в Дряновец. Работата на полето или лозето не му тежеше. Напротив, носеше му удоволствие и заздравяваше тялото му.

Отпусна се върху кожената седалка, облегна глава назад и затвори очи. монотонното ту-туп, ту-туп на влака го приспиваше.

След около час и половина металните колела заскърцаха и го събудиха. Родителите и сестра му вече бяха готови и излизаха от купето. Ангел се изправи, взе чантата си и ги последва. Слезе на перона и тръгна след баща си.