След полунощ

1.

Тик-так. Тик-так. Тик... звукът на алармата огласи стаята. Бе шест часа. Нещо голямо и черно се размърда в края на белите завивки на голямото легло. Момичето, лежащо в него, изпъна тяло и разтърка полузатворените си очи. След това се опита да ги отвори колкото може, изправи се и стана бавно от леглото. След като се протегна отново, тя се запрепъва слепешком към банята. Светна лампата и притвори очи за миг, а след това ги отвори широко и се погледна в огледалото. Отново разтърка очи, взе един тънък черен ластик от рафта до огледалото и върза косата си на висока опашка. Изми зъбите си и се върна в стаята. Отиде до двата големи прозореца и дръпна плътните сребристи завеси, а в стаята влезе светлина. След това се обърна към големия гардероб и отвори едното му крило. Взе една къса тъмнозелена рокля и погледна към краката си- нещо меко се бе отъркало в тях.
- Извинявай, че те събудих, Нико- рече момичето на черната рошава котка с бяло ухо. Котаракът поклати глава и се върна на леглото, този път на още затопленото от момичето място, сви се на кълбо и остави само едното си око отворено, за да наблюдава. Тя съблече голямата тениска, с която спеше, и облече роклята. След това отвори тихо вратата на стаята си и излезе бавно на пръсти. Чудеше се дали да пропусне закуската, тъй като трябваше да излезе в шест и половина, но реши да хапне нещо и заслиза по стълбите към кухнята. Влезе там, отново на пръсти, и, усетила миризмата на палачинки, се усмихна.
- Добро утро, Амарис! И честит рожден ден! - Рече усмихнатият готвач и спря котлона. Палачинките ухаеха страхотно, това бе любимата закуска на Амарис. - С кленов сироп, точно, както ги обичаш! - Той ѝ подаде чиния с три палачинки, обвити в кленов сироп и ѝ се усмихна още повече.
- Добро да е, Пийт! Много ти благодаря, че си ми направил палачинки, знаеш колко ги обичам- тя остави бялата чиния на масата и прегърна сърдечно готвача.
- Все пак днес е специален ден! Боже, дете, толкова си слабичка, не ядеш ли? - двамата се засмяха и Амарис седна да закусва.
След като закуси, тя излезе от кухнята и отиде в коридора, извади черни ниски пантофки и ги обу. Отвън се чу бръмчене на мотор. Амарис изтича до вратата и я отвори- пред верандата я чакаше приятелят ѝ, Боби. Тя изтича до него и се метна на врата му.
- Здравей - каза развълнувано и го целуна нежно. Той ѝ отвърна, усмихнаха се и тя го пусна.
- Липсваше ми, Амарис- каза ѝ той. - Честит рожден ден!
- И ти на мен, тринадесет дни не са малко време! Само не ми казвай, че си ми взел подарък! - Тя се нацупи, но Боби вдигна празните си ръце. - Спокойно, не съм ти взел нищо, нали изрично каза, че не искаш абсолютно нищичко.
- Благодаря. А, впрочем, нямаше ли да се чакаме до големия дъб?
- Реших да дойда да те взема- вдигна рамене той. Двамата отидоха до белия мотор и Боби подаде каската на Амарис. Тя си я сложи, двамата се качиха и потеглиха към гимназията. А от прозореца в стаята на Амарис, черният червеноок котарак гледаше как се отдалечават...