"Оставете ме завинаги."
Кракът й се спусна бавно по перваза на терасата, докато петата й не удари грапавата мазилка. Тя провеси глава надолу и изхлипа силно отново. Още десет сантиметри, още дори и едно леко залитане бяха достатъчни, за да падне напълно естествено надолу. Колите изглеждаха като нещастни мравки от петнадесетия етаж, гледайки колкото се може по-бързо да стигнат до целта си. Беше мрачно. Човек погледнеше ли надолу, можеше да види само фаровете на колите, които се стрелкаха като стрели. Имаше и лампи по целия булевард, но воалите на снежинките ги заобикаляха и ги душеха, така че светлината им не можеше да проникне дори и на метър. Снегът започна да става на парцали. Явно снежинките все повече и повече се радваха на компанията си.
"Елате. Защо сега не ви чувам? Защо сега не чувам 'проста селска пръчка', защо не чувам 'уличница', защо не чувам 'алкохолик', защо не чувам 'нещастник'? Къде сте сега, когато ми трябвате?"тя продължаваше да шепти гневно. Гласът й вече го нямаше, беше пресипнал. Чуваха се само слаби стенания, нищо повече или по-малко. Вече никога нямаше да чуе и едничък тон от него, защото всичко щеше да свърши твърде скоро, времето я притискаше. Не искаше да губи повече време, тя нямаше повече какво да губи-нито време, нито хора, ното каквото и да било земно.
"Защо ми го причинихте? Защо постоянно се карахте? Защо не спирахте да ме критикувате?Пожелавам ви по-добра дъщеря."тя сложи ръцете си на перваза. Те започнаха да се спускат бавно по замръзналия, широк тридесет сантиметра перваз. Прехвърли и другия си крак и се изтърколи от перваза, сякаш беше на надуваема пързалката до Рая ... или до Ада. След не повече от секунда всичко изчезна. Не изчезна напълно, а се завъртя по такъв начин и до такава степен, че дори и тя самата не успя да разбере колко бързо стана.
Бихте казали, че това е още един пропилян живот. Още едно момиче, което от мъка се е самоубило. Смъртта на което можеше или нямаше въобще да влезе в жълтите вестници, но животът на Вяра беше пред нея и щеше да започне съвсем скоро, но не и на този свят.
YOU ARE READING
Don't end it now | BG
General Fiction'Мозъкът и сърцето са само тленни останки, смъртта води до преоткриване на разума, но не винаги и на душата. Човек чувства, докато е жив, после само усеща.'