Don't end it now | BG

Глава 1

'Различното влияе зле на човешките предрасъдъдци'

Гледна точка на Вяра

'Защо го направи дете? Сега никога няма да мога да те видя. Гледах те досега. Как растеш, как от теб става човек, как заприличваш все повече на млада жена. О, проклети Ангсти*, защо й позволихте да се хвърли? Не се ли наситихте с животи, колко още кръв трябва да изпиете, да пролеете?...Колко още болка трябва да причините? А ти, Вяра... защо, кажи защо го направи? Сега как ще стигна до теб? Как ще разроша косата на племенницата си отново, не съм го правила от толкова много време? Как ще щипна бузите ти отново? Как ще видя отново онова малко, несигурно, страхливо момиченце, което толкова ми липсва? Минаха повече от десет години, откакто ви напуснах.. Можеше да изживееш живота си и като една стара баба, която има внуци да дойдеш тук при мен на Фройделенд* и да ми се 'похвалиш' с всичките земни патила. Самоубийството не е начин дете, не е...' този глас ми беше толкова познат - скъпата ми леля Лидия. Той се въртеше толкова приказно в главата ми, шептеше ми какво ли не,... смъмряше ме, тъжеше.... Как можах толкова бързо да го разстроя и разгневя?

Когато думите затихнаха, вниманието ми се насочи към физическото ми състояние. Носех се в посока, твърде непозната за мен, за да я оприлича по какъвто и да било начин. Тялото ми разсичаше струйките въздух, които се носеха по кожата ми, тласкайки ме нагоре и нагоре. В очите ми, нещо значително ми тежеше. Сякаш някой беше сложил трупчета злато върху тях. Можех да ги оприличила като сълзи, но много по-тежки и плътни. Падаха много по-бавно. Щом не усещах вече нищо или поне така си мислех, защо тогава продължаваха да се стичат 'сълзеподобни' неща по страните ми?

'Вяра, сега ще отидеш там на Ангстленд. Дете, колко болка ще изпиташ, на колко мъки ще се нагледаш. Не трябваше Вяра, не трябваше. Трябваше здравия си разум да използваш, о бесни човешки мисли. Помогнете на това беззащитно същество да се спаси, иначе ще гние на тази пъкелска земя.' гласецът започна отново да приказва. Не разбирах почти нищо от това, което ми казваше. Моята леля, моята светлинка, на която всеки ден и нощ се позовавах, сега, когато за първи път от толкова много време ми говореше, не можех да я разбера. В мълчанието и тишината се разбирахме по-добре... Как е възможно това? Тя беше до мен, спомням си го, гледаше ме от горе. Не ме напускаше, както всички живи същества. Какво бях сторила?