Мисли

5

Тя седеше срещу него и се взираше в очите му. Толкова сини, те бяха като безкрайното небе. А когато се усмихнеше, сякаш на небето изгряваше слънцето. Идваше денят и всичко беше наред. Само с един поглед той озаряваше всичко наоколо. Стопяваше преградите, изгаряше притесненията и изпепеляваше съмнението.
Но днес не беше лъчезарен ден.
Днес имаше буря. Тя вледеняваше с ужаса си, опустушаваше и разрушаваше всичко по пътя си. Никой и нищо не оставаше пропуснат от мощта на стихията.
Такива бяха очите му сега.
Тъмни и яростни. Опасни.
Той отпи от чая и остави чашата обратно на масата, след което просто каза:

- Напускам те.

Тове беше всичко. Нито дума повече. Той пусна мълнията навън. Строполи цялата тежест на света върху нея. Разруши всичко, което тя познаваше. Беше изтръгнал сърцето ѝ, свил го бе в юмрука си, беше го изтезавал и употребявал до крайния предел, сега го стисна в ръката си и между изящните му пръсти тя виждаше как то се ронеше, стрито на прах.

А сега той просто си тръгваше. Небето вече го нямаше. Беше се срутило и всички малки парчета се врязваха в тялото ѝ. Тя не можеше да диша под масата на отломките.
Това бяха останките от вчерашния ден.

                                                         26.11.16