LIFE ITSELF

~Alone and this is~

-Катрин? Ела бързо! Трябва да видиш.-извика помощничката, която е отговорна за откриването на приемни родители.

-Да?Какво става?

-Мисля, че намерихме правилното семейство за теб. Една млада двойка. Очите ѝ станаха на палачинки. Сърцето ѝ заби учестено. Мечтата ѝ щеше да стане реалност.

-Идвам-каза Катрин и хукна към директорския кабинет с надеждата, може би да види новото си семейство.

°Ретроспекция°

-Госпожо, госпожо!-извика малката десет годишна Катрин.

-Да мила. Кажи?

-Кога ще дойдат мама и тати? Да не са ме забравили?-попита момиченцето с насълзени вече очички.

-Не! Глупости! Успокой се миличка! Всичко ще е наред!-какво да кажа на малката сега? Това, което разбрах е брутално, та тя е само на десет годинки, какво ще стане с нея? Как да ѝ кажем, че родителите ѝ са починали в катастрофа на път за училището ѝ?-мислеше си учителката на малката Катрин.

-Добре. Тогава защо не идват?

-Ами те са малко заети и ще закъснеят.-горкото момиче, днес ще разбере какво се е случило, защото ще трябва да я заведа в сиропиталището и да я оставя там.
-Хайде мила, да тръгваме.

-Къде ще ходим, Госпожо?

-Ами...виж... родителите ти заминаха за няколко дни по работа, но спокойно скоро ще се върнат, и за това ще отидем на едно място, където ще се грижат за теб.

-Добре.

°В сиропиталището°

^Гледна точка на Катрин^
-Пристигнахме!-каза ми учителката.

-Къде сме?-Не бях толкова малка, и разбирах от някои неща. А това място ми изглеждаше, като дом за сираци и това не ми харесва. Защо учителката ми ще ме заведе на това място? При мисълта направо изтръпнах.

-Това е нещо, като хотел мила, и ще останеш известно време тук.

-Не ми прилича на хотел, а на дом за сираци.-изхленчих аз. Вече бях много притеснена и се страхувах. Усещах, че е станало нещо лошо, което не знам.

-Добре, мила...виж... трябва да ти кажа нещо важно, което не мисля, че ще мога да премълчавам дълго време.