Здравейте!Аз съм Бея Санчес.Реших да разкажа за моето минало.
Детството ми беше много тежко.Знам,че когато съм се родила,моята майка ме е уставила.Сега ще разкажа подробно за всичко това.
Беше лятото на 1994 година,когато майка ми Шейла Ескобар забременява с мен,но разбира твърде късно за да направи аборд.Когато баща ми,ако мога да го нарека така,разбира за това,той бяга.Преди да изчезне пребива майка ми с опит да изгуби детето.Но баба ми реагира твърде бързо и така аз уживявам.След времето излежано в болница,заради приятеля и,майка ми се настанява в дома на баба ми.Нека сега се върнем на зад и видим какво се е случило на деня на моето раждане.
(Гледна точка на майката)
Събудих се.Бях доста гладна.Това дете,не го искам.Вече станаха 9 месеца,защо не излиза,по дяволите?Всичко се виждаше толкова размазано.Станах от леглото и отидох в кухнята.Майка ми беше там и приготвяше закуска.Беше доста весела,за разлика от мен.
-Майко аз не съм искала деца.-развиках се аз.
-Всяка жена иска дете рано или късно.Всяка жена има майчински инстинкт,но твоя още не е дошъл.Ще видиш че когато мъничето излезе и видиш детската му муцунка,много ще се радваш че си станала майка.-говореше тя с приятна и вежлива усмивка.Изведнъж усетих голяма болка в корема.Може би това е денят на раждането му.Най-сетне щеше да спре всичко-повръщането,болките,гаденето,лошото настроение.Всичко свършва най-после.Аз и майка ми облякохме якетата си,извикахме такси и тръгнахме към болницата.По пътя,попаднахме в голямо задръстване.Нямаше мърдене, пред нас имаше около 50,60 коли,а и не можеше да излезем.Така аз родих в такси.Болката беше убийствена,имах чувство че се разкъсвам.Аз не исках това.Само на 20 години съм,а вече имах дете.
-Момиче е.-развика се майка ми с такава радост,че щеше да полети.Станах баба,радваше се тя.А моите сълзи течаха не заради болката,а че моят живот свършва в този ден.След няколко часа вече бяхме в болница.Направиха ми няколко шева,а детето овиха в малка розова кърпа.Не мога да се примиря че вече съм майка.Това не бяха моите мечти,не беше моят живот.На всичко от горе бях сама,нямах мъжката подрепа, от която всяка една жена има нужда.Бях сама,най-блиският ми човек сега беше майка ми.Аз и тя решихме да кръстим детето Бея.
След една седмица ме изписаха,заедно с детето.Прибрахме се вкъщи.Не можех да живея така.Реших да направя нещо.Събрах в една чанта всичките дрехи и неща на Бея.Взех я и тръгнах.Бях решена че ще си върна живота.Насочих се към една църква,вратите и бяха отворени.Оставих детето и багажа,звъннах на звънеца и тръгнах тичайки.Скрих се зад една дърво.Видях как излезе една жена,тя видя детето и го взе в ръце.Такава беше съдбата на това дете,по добре за него.Аз не бях добра майка и нямаше да стана.Прибрах се вкъщи.Извиках майка ми и седнахме да говорим.
-Къде е детето Шейла.-Попитя притеснено.
-Мамо,вече няма дете.Случи се Нещо.То изчезна,просто изчезна.Не знам как стана.Телефонът ми звънна вдигнах и отидох на три крачки по дълече от Бея,а когато се върнах,нея я нямаше.-разплаках се аз.Всъшност аз бях радостна,сега ще си върна живота,за който съм мечтала.Майка ми ронеше горчиви сълзи,а аз просто горях от радост от вътре....
