Сбъднат кошмар

Седемнадесетта глава

"Ще си платиш кучко". Какво, какво трябваше да означава това.
Въобще не обърнах внимание, защото познавах София и знаех, че пак е някоя от нейните шегички, на които аз винаги се връзвах и после тя ме спукваше от подигравки.

Е, мила моя, не и този път не си по-зна-ла.
Вече беше станало доста късно, а аз бях изтощена. Затова в мига, в който помирисах възглавницата, веднага заспах. На другия ден ме събуди алармата, но какво под дяволите каква аларма в събота!? "Сигурно сънуваш", казах си и се обрънах на другата страна, и отново засънувах прекрасни понита и дъги. След час, станах, слезнах долу, а  от кухнята се носеше чудесен аромат на палачинки с шоколад. Това е прекрасното начало на деня, палачинка с кафенце. Кога беше минало толкова бързо времето, че нашите се бяха прибрали. Видях ги, заседнали зад лаптопите, както винаги, потънали в работа. Милите ми родители, толкова много се трудят, за да ми усигурят добро бъдеще и добър живот, а аз какво правя съсипвам го най-безсрамно.
Обичам си родителите, обачеее понякога ме изкарват извън нерви. Много ме напрягат, те не са ли били деца.Забравили са какво е да бъдеш такова или....
Не знам, обаче сериозно трябва да поработят върху взаимоотношенията си с подрастващите. Реших да се присъединя към семейната обстановка, с беглада надежда за малко внимание от страна на родителското тяло. МММ не ни какъв резултат, даже обратното, дори не забелязаха че съм там. Въобще не отразиха съществуванието ми.
Ядосах им се и мислено си представях как им откъсвам главите и ги давам на някое бездомни животни. Естествено ако имахме куче щях на него да ги дам, но не не било хуманно да го държиш в затворено помещение. "Каак, ще ми развали белия диван и ще пуска косми навсякъде.- бяха постоянните аргументи на майка ми. Баща мии, баща ми не взимаше странна.
Край, приключваме темата за кучето.
Внезапното иззвъняване на телефона ми, прекъсна потока от мисли, а родителите ми нищото. Понякога имам чувството, че и бомба да падне те няма, да обърнат никакво внимание. Ще продължат да ровичкат в тъпите машинки, хипнотизирани като роботи.
Посегнах към телефона си, когато чух въудошевения глас на майка си:
- Добро утро слънчице!
Не мога да повярвам, нов рекорд. Този път ме отрази само след 30 минути.
Взех телефона си и се запътих към банята, междувременно вдигнах. От другата страна София ми говореше през сълзи.
Как, какво, чакай успокой се и ми обясни отново. Нищо не разбирам. От целия разговор разбрах, половинчато, че се намира в някакво кафе, разбрах и адреса. Веднага след това се качих горе метнах едни дънки, едно яке и изхвърчах от вкъщи, през прозореца. Редовно се измъквам през прозореца. Поради някаква причина, когато излизам от вкъщи нашите винаги надушват. Въпреки ежедневното пренебрегване, не знам как го правят, честно.
След 10 минути бях в кафето с тресящата се София. Разпитах я какво е станало и, защо е в това състояние(разкъсан чорапогащник, размазан грим и разрошена коса).
Но тя не искаше да ми каже нищо само се тресеше и сълзите ѝ валяха една след друга. Аз се опитах да я успокоя и да разбера нещо повече, без резултат. Единственото нещо което повтаряше беше"той ще ме намери". Много се притесних. Та това е София тя ме измъква от каши и ме стяга в критични ситуации. А сега беше в това състояние. Не знаех как да реагирам, нито какво да направя. Накарах я да излезем от онова кафе и я заведох вкъщи да си вземе душ и да ѝ дам нормални дрехи.
Докато беше под душа, какви ли мисли не ми минаваха през главата. Кой знай какво са направили на милата ми приятелка. Който и да е, каквото и да ѝ е направил, щеше да си плати, агресирах. Но как щях да измъкна информацията от нея, като тя не искаше и думичка да ми сподели. На път към дома ѝ ми хрумна. Заведох я на мястото където прекарвахме цялото си свободно време като деца. А именно, на детската площадка, с глобус по средата. В началото се дърпаше и не искаше да слезне от колата, но аз я изтеглих. Беше близо до това да се наложи да я влача по земята. Но като я заплашиха че ще ми пере дрехите тя благоволи да стане. Седнахме на върха на катерушката глобус, точно както преди. Е, сега краката ни стигаха до средата, но това са подробности.
- Добре, слушам те-стрелнах я аз. Тя категорично отказа да ми каже каквото и да било. Но аз нямах намерение да я оставя докато не ми разкаже всичко.
- Ще ти разкажа, изпуфка тя.

Спомняте ли си безгрижните дни навън, по площадките. Как се прибирахме само да хапнем и пак излизахме. Тогава се питахме "имаш ли интернет", сега "имаш ли Инстаграм". Някои от вас не си спомнят, защото сега тепърва ще поемат това огромно предизвикателство в свои ръце и то е живота.
С думите по-горе, нито искам да се изтъкна като голяма нито да ви заливам с баналните фрази като някой родител,но истината е, че детството не се връща. Затова ценете всеки един миг от живота си. Изживейте го този миг и не го пускайте, защото той няма да се върне.
Благодаря ви за това, че следите историята ми. Обичам ви много, медурчовци.😘😘😘