My Enigma

Chapter 1

" Бих те любил цяла нощ на този плаж, а дор и не ти знам името"

    Всичко започна преди пет зими. Годината бе 2014г. Беше ранна есен, месец октомври, 4-ти. Никога няма да забравя този ден. Събудих се късно, слънчевите лъчи някак си остро навлизаха в стаята през процепите на спуснатите щори, а стенният часовник над тоалетката ми показваше точно 11:40ч. Когато отворих очи нямах ни най-малка представа, че денят който ще преобърне живота ми главоломно – вече е настъпил. Следобедът беше най-обикновен. Тогава още бях ученичка и го прекарах като втора смяна в гимназията. Това не е интересно. Интересното се случи няколко часа след като се прибрах от училище. Жестоко се скарах с една своя приятелка, която нагло ме бе предала и си спомням, че това ме разстрой много. Ако някой ми бе казал, че години по-късно ще съм й благодарна за стореното - нямаше да му повярвам. Но е факт.Днес се радвам, че тогава тя постъпи така, защото ако не го бе направила, навярно никога нямаше да срещна Него! Спомням си,че часът беше към 20:30, когато излязох навън, за да се разходя и да размишлявам. Обичах да го правя. Винаги съм смятала, че е по-мъдро сам да намериш начин да приемеш разочарованието си от някого, отколкото да изпадаш в ненужни спорове с него.

     Два часа по-късно все още бродех сама по оживените улици на родния ми град Стонгс. Беше вече късно вечерта. Както се разхождах из града, изведнъж ми се прииска да седна на брега на морето. Огледах се и се сетих, че наблизо има път, които слиза до един малък плаж. Запътих се натам и след броени минути седнах на студения пясък. Бях по къси дънкови панталони и черен потник без гръб. Кожата на краката ми буквално потъна в песъчинките, а аз увих ръцете си във въображаема прегръдка, защото нощният хладен полъх ме накара да потръпна от студ. Сега като се замисля бях много смела да стоя така сама там. Трябва дати кажа, че плажът на който онази нощ се намирах бе абсолютно безлюден. Нямаше никакво осветление или пък барове по брега. Единствено луната хвърляше бледо сияние по водата и помагаше да се разбули мракът - толкова, колкото да се различават очертания или силуети. Плажната ивица бе широка, но къса – буквално 30.. 35 крачки и си я прекосил цялата от единия до другия й край.

     Беше тихо. Единственото, което като през буфер достигаше до мен - бе музиката и смеха от друг плаж, намиращ се зад огромните непроходими скали в ляво. Но шумът от този плаж ми се струваше така далечен, сякаш стоеше само като фон на тишината, в която аз се намирах. Да си призная, може би съм била не толкова смела, колкото изгубена в собствените си мисли, за да се сковавам на онзи плаж - не от страх, а от студ. Помня добре обаче как, докато си стоях с поглед прикован в безбрежието на морския хоризонт пред мен, изведнъж усетих чуждо присъствие зад себе си. Повярвай, в този миг всяка наченка на смелост се изпари, а корема ми се сви от уплаха.. направо изтръпнах. Първо рязко се обърнах назад, а сетне бавно започнах да се изправям от досегашното си седнало положение.