My Enigma

Chapter 2

Сякаш ти си магнит, а аз имам метални частици навсякъде по тялото.”

- Не мога да повярвам, че истинска любов може да започне с целувка в 15-та минута! -възкликна Моника, след като се преместихме на леглото, за да ни е по-удобно.- А после? Не ми казвай, че сте го направили? Наистина ли това е искал от теб?

    Така и не разбрах какво точно е искал в онзи момент. Думите и действията му си противоречаха. Докато движеше устните си, целувайки ме, аз изведнъж усетих как той започна да се отделя от целувката. Направи го нежно и прикова поглед в мен. Погледна ме с онези прекрасни очи и го чух как казва: „Не искам това”. Трябва да съм сътворила най-объркания поглед на света, защото след тези негови думи той се усмихна леко, гледайки ме и продължи: „Не ме разбирай грешно. Искам да целувам устните ти. Проблемът е, че може би ми хареса прекалено.”

     - Какво говориш? Ти си странен! –отсякох аз и се изправих да си вървя. Нямам идея защо, но бях ядосана. Това момче ми правеше нещо, сякаш влияеше на мозъка ми. А на всичкото отгоре, ме объркваше ужасно. За първи път срещах човек, който е толкова труден за разбиране, дори когато говори простички неща. Усетих как някой дръпна рязко ръката ми, карайки ме да се обърна обратно. Тялото ми леко се блъсна в неговото от инерцията.

     - Къде тръгна? –попита ме с дълбок глас. Побиха ме тръпки.

     - Отивам си! Пусни ръката ми! -казах настойчиво.

     - Не си отиваш…- каза той най-спокойно и пусна китката ми. Отново го погледнах неразбиращо и се обърнах с гръб към него, за да си вървя. Започнах да крача напред в тъмнината объркана до безобразие. Помня, че се чудех как е възможно да е толкова странен и същевременно толкова да ме привлича. Тогава той допълни.

     - Ако си отиваш, защо имам чувството, че умът ти е още тук?- обърнах се назад и го видях. Отново бе седнал на пясъка, бе с гръб към мен и гледаше към небето. Беше прав, не исках да си тръгвам. Зачудих се от къде знаеше това. Та той не ме познава, да не е гадател? Докато обмислях дали да се върна или да продължа напред, чух гласа му отново.

     - Какъв е смисълът да стоиш там? –каза той, а аз направо се изумих. От къде знаеше, че не съм помръдвала от мястото си. Толкова ми се стори странно. Преминах обратно тези няколко метра, които бях извървяла и седнах до него, поглеждайки го. Неговият поглед обаче, не се отместваше от небосвода.