Hope Dies Last

1 глава

Всичко беше нормално до този ден, който преобърна целия ми живот. Денят, който ме накара да скрия усмивката си и да забравя какво всъщност е щастието. Денят, който ме принуди да порасна по-бързо, отколкото е необходимо. Така де, започвам!

15 септември 2007г.

- Дъще, събуди се! Днес е твоят първи учебен ден! Ставай да се приготвяш! - опитваше се да ме събуди мама.

- Още пет минутки, мамо! - отговорих аз, понеже обичах да спя до късно.

- Не трябва да закъсняваме. Ще има голямо тържество в училището. След това ще се запознаеш с нови деца, ще си намериш много нови приятели. От днес започват твоите отговорности в живота. Вече ще ти се налага да ставаш рано всеки ден, затова ще трябва да свикваш. - каза ми мама, галейки ме нежно с ръка по главата.

- Не може ли да не ходя? Страх ме е. Искам да си остана вкъщи при теб и Боби ( кученцето ми ). - отвърнах аз.

- Мая, миличка, нали говорихме вече за това? Обясних ти колко важно е училището. Всеки човек минава през това. Аз също съм ходила на училище. Няма от какво да се страхуваш! Толкова ще ти хареса там, че няма да искаш да се прибереш вкъщи. - опита се да ме успокои мама.

- Добре, но ако не ми хареса, повече няма да ходя. Става ли? - попитах аз.

- Вярвам, че ще ти хареса. - усмихна ми се мама и започна да сплита дългата ми руса коса на две плитки.

- Къде са моите две слънчица? - чу се глас иззад вратата.

- Тук сме, скъпи. - отвърна мама. - Тъкмо обяснявах на Мая колко важно е училището и че няма от какво да се страхува.

- Малкото ми слънчице, мама е права. Образованието е изключително важно, за да живееш без да ти липсва нищо. Хайде, сега да видя една широка усмивка на лицето ти! Познай какво! Направил съм ти от твоите любими палачинки за закуска! - усмихна ми се баща ми.

- Палачинки ли? - радостно попитах аз. - А има ли и шоколад?

- Разбира се, слънчице! Хайде, побързай, че иначе нма да останат за теб. - засмя се татко.

- Мамо, тате, вие сте най-добрите родители на света! Обещайте ми, че никога няма да се разделяме! - казах аз.