sᴀᴠᴇ ᴍᴇ || ᴊɪᴋᴏᴏᴋ

²⁴

- 6 месеца по-късно-

    Миризмата на свеж пролетен въздух изпълни дробовете ми, облегнах се назад, опирайки гърбът си на дървото зад мен. Наслаждавах  се на песните, които пееха птиците. Тези шест месеца изминаха по-бързо отколкото онзи час. Часът, който беше един от най-големите кошмари за мен и Джимин.  Все още се будеше от кошмарите, които го връщаха в онази нощ. Техьонг вече не беше около нас, беше изпратен в поправително училище, след като Джимин подаде жалба за телесна повреда, но все пак не можехме да го съдим все още бяхме ученици.  Чух кикотещият глас на Джимин, който си играеше с пръстите ми. Погледнах го и се усмихнах. 

-Какво каза психологът ?- погалих меката и розова коса на Джимин. Беше решил да се промени малко.  Семейството му се премести в съседната къща, Джимин се чувстваше доста по-спокоен в новият си дом. Това ме правеше щастлив. След всеки дъждовен ден идва и слънчев. Гледах като оптимист след тези шест месеца.

-Каза, че имам подобрение. Но все още ми е чудно той защо ни го причини и на двамата? Имам предвид бяхте доста близки.- попита ме любопитно, надигайки погледа си към мен. Погалих бузата му със свободната си ръка, погледнах към изчистеното небе. Небето изглеждаше невинно като самият Джимин.

-Може би го е направил от ревност...Дни преди това да се случи, той ми сподели чувства, които аз не можех да отвърна. Мислех за теб, но не бях сигурен какво изпитвам. Изпъкваше пред останалите хора и все още го правиш. Ти си великолепен.
Наистина се усмихвах околко него. Бях имал няколко връзки, които не бяха нещо важно за мен, но той беше наистина важно нещо за мен. Спасих го от Адът. Място което щях да пратя Техьонг, ако не ме бяха спрели в онзи момент. Нямаше и да ми мигне окото. С удоволствие щях да си излежа всяка една годинка заради убийство, но нямаше да позволя нещо друго да се случи на Джимин. Лека въздишка се отдели от устните ми. Замислих се за Техьонг. Със сигурност го мразех, но ако не беше станало това...Щяхме да сме отново близки. Щяхме да тренираме упорито.. Но той е минало...

  Сега имам Джимин, давам всичко от себе си, че да виждам неговата усмивка всеки ден, неговият опияняващ и сладникав глас, нежните, и меки устните, за които жадувах всяка една изминала секунда. Мечешките му прегръдки, подигравките му за това,че мога да изкарам максимален брой точки на всеки възможен тест, освен тези по английски. Всичко това сега беше мое сега. Щастието му беше една от причините да се старая. Няма връщане назад в миналото..Кошмарният ден вече е едно старо и черно  петно пред хилядите цветни петна,които ставаха повече и повече всеки един изминал ден.

-Благодаря ти, че ме спаси в онзи момент. - след тези думи усетих как отмъква целувка от мен. Леко свих веждите си и се засмях, като разроших розовата му коса.