Събудих се ,отново вторачена в белия таван. Почти веднага се изправих. Огледах се наоколо и видях излегналия се на стола до мен пришелец.Неволно си помислих ,че го бях преценила грешно. Той не беше много различен от нас , хората. Кожата му беше почти млечно бяла , имаше лек оранжев оттенък, имаше две ръце, само два крака и торс между главата и краката. Имаше рижава коса, само един чифт очи. Какво повече се иска от един "човек".Беше облечен странно. На краката му имаше черни кръгли обувки. Беше обут в черни шалвари, а блузата му (без изненади) беше черна, тип потник. В скута му лежеше книга с червени корици , а в горния и ляв ъгъл имаше моите инициали. Бързо се пресегнах и взех книгата. Забелязах с периферното си зрение леко размърдване от негова страна но не му обърнах голямо внимание. Огледах книгата , веднага разбрах коя е. Нежно отгърнах корицата. Видях почерга на ваичките си скъпи хора. На сестра ми, на майка ми ,на баща ми и на баба ми. Всички бяха написали различни пожелания за 15 ми рожден ден. Усерих как самотна сълза се спуска по лицето ми. Бързо я изтрих и разгърнах на следващата страница. Добре си спомням ,че в нея седеше една хербаризирана роза, но сега там нямаше нищо.
- Взехме цветето за да го съживим.-обади се роботизирания глас. Вдигнах поглед към него и кимнах. Вече се беше събудил. Ако това в което беше изпаднал въобще беше сън. Той ме погледна и също кимна. Отгърнах на следващата страница. Започнах да чета наум когато гласът ме прекъсна:
-Може ли да прочиташ на глас?
-Правилно е да се каже - Може ли да четеш на глас?
-Благодаря. Ще може ли да четеш на глас?
-Да."Какво трябва да направи един човек тук за да получи чъш хляб" попита Хавиер. Неговият дълбок глас се разнесе из цялата къща и почти усетих как земята се разлюля. Беше ядосан, много ядосан...
- Какво значи да си ядосан?-попита той гледайки ме като малко дете. Всъщност сега той беше точно малко дете изучаващо новия свят.
-Ще ти отговоря само ако ми кажеш как се казваш, или как да те наричам.-заявих твърдо. Все още не съм забравила че това същество е пришелец и мобже да ме лъже за Земята. Тя може да е все още жива. На нея може да се останали още хора които да са се спасили от радиацията някак си, и да са я пречистили. Възможно е и всичко което се случи да е по тяхна вина, да са го направили нарочно.
-Добре, казвам се Хърфот.
-Името ти е странно.
-Ти как се казваш тогава?
-Елиза
-Ха ха ха това пък е нормално име, нали?-смехът му прозвоча толкова неестестввно, че дори ме достраша малко. Явно ми е проличало защото той погледна надолу и каза- Извинявай.
-Няма нищо. Би ли ми казъл как тачно ме съживихте?
- Намерихме част от костите ти и по тях те реконструирахме с помоща на машина.
-Какви са намеренията ви?
-Намеренията ни са да съживим цивилизацията ви и да се върнем на нашата планета. Планетата е годна за живот защото са изминали близо 4200 г. Радиацията е спаднала до нормални нива и... Нима казах нещо нередно?-усещах как кръвта бавно се изтича от лицето ми. Гледах го с оцъклени очи. 4200. За 4200 г. расата ни щеше да изпалзи през малкия отвор наречен вселена и щеше да тръгне по други такива. Преди 4200 г. тяхната цивилизация е лазела по пода докато ние вече сме летели с ракети. Преди 4200г. животът на тази планета е умрал заедно с нас. Ние сме се самоубили. Ние сме се взривили. Ние сме убили всичко живо. Всичко.
