When Icarius Fell

/край./

Техюнг се взря напред, краката му висейки от ръба на сградата, петдесетте метра зеещи под него сякаш бяха нищо. Момчето погледна надолу, любувайки се на магистралата отдолу. Защо горе бе по-тихо, макар че се намираше над толкова шумно място? Сякаш имаше изолация, невидима стена която може би щеше да го спаси. Може би не?

А искаше ли да разбере? Не знаеше.

Очите му се отделиха от изкушаващата гледка надолу и се взряха в човека до него, който гледаше нагоре, със замечтано изражение на лицето, главата му покрита с качулка. Техюнг се усмихна любвеобилно. Беше красиво. Обичаше когато вижда мечтите на на невъзможността. Бе изкушаваща. Знаеше какво ще направи и щеше да го направи. Искаше да вземе момчето със себе си.

-За какво мечтаеш? – Попита го Техюнг, усмихвайки се нежно на момчето до него. То го погледна, след което очите му отново се върнаха към небето, езика облизвайки изсъхналите му устни. Движението накара Тае да направи същото, усещайки как устата му пресъхва.

-За първи път някой се интересува от мечтите ми. – Каза момчето усмихвайки се, в очите му четейки се празнота.

-Пръв и последен. – Отговори Техюнг тихо и наклони игриво глава настрани, не изпускайки от очи момчето до себе си. Езика му отново си проправи път по устните му, не изпускайки начина по който очите на другото момче проследиха движението му, след което захапа долната си устна, чувайки рязкото поемане на въздуха до себе си.

-Точно така. – Момчето почака покана да каже, но така и не получи такава. Тае просто го гледаше, затова просто го каза. – Мечтата ми е да полетя... сам...

Другото момче се усмихна, сякаш бе кученце, което се умилкваше.

-Кажи ми, Джънгкук, изпадал ли си някога в безсъзнание? – Попита го Техюнг. Нямаха време. Може би? Не знаеше. Не знаеше колко е часа или коя дата е. Но искаше да избяга.

-Не. – Получи тих отговор. Преди да каже каквото и да е, протегна ръха и хвана тази на Джънгкук която бе в скута му. Момчето потрепна за секунда преди да усети топлотата която излъчваха те. Меки топли доверчиви.

-Това е сякаш да полетиш. – Каза тихо и изви глава напред, вятъра разрошвайки косата му. Джънгкук проследи погледа му, замисляйки се над думите му. – Бягаш от реалността, дори не се сещаш за живота си преди. Все пак, когато полетиш сам, мислиш ли че ще позволиш хората около теб да те държат на земята... Затова пробвай.