I need you! ~Yoonmin~

Свят от отлонки

~2 месеца по-късно~
Г.Т. Йонги
Минаха 2 месеца. През тези два месеца аз умирах бавно. Всеки ден, всяка минута, всяка секунда аз виждах Джимин, но не можех да бъда с него. Не можех...шибаното ми его не ми позволяваше! А и очевидно си беше намерил някой друг, а именно Хосеок!
Захвърлен като боклук тези 2 месеца аз прекарах в дома си сам. Шуга беше при Джин и Намджун. Аз обещах на Джин, че ще се оправя и ще си я върна обратно при мен, но разбира се и му благодарих за усилията, които щеше да полага за нея.
Бях сам, абсолютно сам. Тези два месеца стоях само в нас, гледах телевизия, не ядох, не пиех много вода, бях пропушил по едно време, но ги спрях (цигарите) доста бързо. Като цяло излизах само за фен срещите и концертите ни. Тогава трябваше да се плаща двойно на стилистите ми, защото беше много трудно да се прикрият големите синини под очите ми, а косата ми беше пълна каша.
Джин и Намджун бяха платили на един психолог да идва всеки ден в нас, за да ми "помага" да превъзмогна случилото се преди 2 месеца, а именно раздялата ми с Джимин.
Не го мразех, всъщност адски много го обичам! Но той предпочете да бъде с друг и аз одобрявам решението му. Но вътрешно умирах. Умирах, защото единствената ми причина да живея предпочете един от най-добрите ми приятели пред мен. Всеки ден се смееше и усмихваше, очевидно бързо ме бе забравил, а аз....аз бях изпаднал в тежка депресия и дори взимах лекарства.
Но това вече е минало!
Станах обух си черните разкъсани на коленете дънки, една черна блуза и черната ми шапка. Взех си ключовете за колата и излязох. Не знаех къде отивам. Само знаех, че трябва да се разсея от мислите и чувствата, които изпитвах към Джимин.
~Г.Т. Джимин~
Тези два месеца бяха най-мъчителните месеци в целият ми живот! Умирах всеки път щом го видех. Беше...изтощен. И всичко това само заради мен и тази неволна целувка с Хосеок. Опитах се да му обясня хиляда пъти, че Хосеок ме целуна, не аз него. Но Йонги просто не ме отразяваше. Нито мен, нито другите. Всички бяха притеснени. Шуга за сметка на това беше в Джин и Намджун. Там поне беше далеч от нашите проблеми. Йонги...той беше меко казано депресиран. Аз бях по същия начин. Всички от групата ми се сърдиха и имаше защо! Та аз бях изневерил на Йонги!!! За това никой от тях не знаеше, че приемах лекарства и се консултирах с психолози почти всеки ден. Стареах се да прикривам депресията си като се смеех за нищо, усмихвах се и се грижех за външният си вид, но напразно... Не можех да издържам повече. Станах облякох първите дрехи, които подхождаха на чувствата ми, а именно сиво-черната гама. Излязох и тръгнах, не знам къде...просто вървях пробвайки се да се оттърся от мислите си в момента. Оф Йонги.... да знаеше колко ми липсваш!
~Г.Т.Неутрал~
Двете момчета бяха тъмно облечени и почти не се различаваха в тази тъмна обстановка. Тъй като и двамата бяха излезли посред нощ, без посока, без замисли или каквито и да е намерения да се видят, обаче съдбата реши, че ще си изиграе огромна и болезнена шега с тях.
Джимин вървеше по една тъмна уличка, гледайки с празен поглед. Но това, което му предстоеше можеше да съсипе живота му. Йонги караше колата си и случайно мина покрай улицата където беше Джимин, не можеше да повярва на очите си. Някакви мъже (на по 28 години) се бяха надвесили над него, удряйки където си решат, а момчето не мърдаше, лежеше като умрял.
Йонги излезе от колата си, заключи я и тръгна бясно към трите момчета, които налагаха Джимин. Адреналинът замъгляваше разумът му. Независимо от численото превъзходство Шуга дори не трепна, отиде до тях.
- Пуснете го веднага! - каза той, пробвайки се да прикрие чувствата си в момента.
- Защо да го правим?- пита един от "мъжете", очевидно той им беше нещо като лидер.
- Защото...-спря да говори за малко и пак продължи- каква полза ще имате, ако влезете в затвора....или в болницата? - усмихна се той.
- За кой се мислиш бе! Хилав дечко?!
- Х-хьонг...- каза Джимин с пресипнал глас. Целият беше в синини, при вида му Шуга сякаш омекна.
- Хьонг?! Да не би това да е големият ти брат?! - засмяха се всички. Шуга не каза нищо. Стоеше гледайки с широко отворени очи към Джимин.
- Писна ми! Знаете какво да направите момчета- двама се  се приближиха до Шуга. Когато Шуга асимилира случващото вече беше късно, беше с прободна рана в корема и нож забит в него. Момчетата изкараха ножа за по-малко от минута и побягнаха. Йонги се хвана за корема и едвам, едвам отиде до Джимин.
- З-защо излезе без охрана? - каза Шуга.
- А-ами ти? Х-хьонг...-Джимин погледна към раната му.
- Н-нищо ми няма Джимини - Йонги се усмихна, но Джимин не му повярва. Пробва се да стане и успя. Приближи се до Йонги.
- Н-не трябваше да ставаш!
- Не се безпокой за мен, хьонг. -  Джимин се усмихна и скъса малко от черната риза, с която беше облечен. Завърза я внимателно около раната на Йонги.
- Хьонг - наведе се и взе телефона от джоба му. Звънна на спешна помощ и съобщи каквото беше нужно.
- Оф...Джимини...- усмихна се Йонги.
- Съжалявам. -усмивката на лицето на Джимин се беше изпарила. На нейно място бяха няколко сълзи, които се спускаха небрежно по лицето на посиненото момче.
- Джимин...
- Не хьонг! Изслушай ме! Веднъж поне! Моля! Има време докато линейката дойде! До тогава просто ме слушай и си почивай. - Но непредвидено Йонги припадна. Джимин го хвана. Линейката дойде и поведоха Йонги към болницата.

••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••
Здравейте! 👋 Искам да се извинява за това, че не ъпдейтвах напоследък. Нямах никаква муза...Е поне в едно ме бива....в писането на бози :')
Все едно, надявам се тази глава да ви е харесала (едва ли :') ) Извинете ме за допуснатите грешки и ще ъпдейтна, когато мога и имам муза. Отново съжалявам и обичам ви читатели мой :') Направо се чудя как тази боза, която пиша се чете :')