The devil's trap

Devil's pleasure.

Предупреждение: Смут, смут и пак смут.

Страшно се изкушавам да напиша и трета част обаче xD

Надявам се да ви харесa~

------------------------

- К-кой си ти?

Техьонг мразеше начина, по който гласът му звучеше. Мразеше тръпките на страх, които пълзяха по кожата му като досадна буболечка, от която не можеше да се отърси. Още повече мразеше своята глупава, глупава преценка. Трябваше да се сети, че нещо не е наред. Трябваше да разбере, че Чонгкук прекалено лесно бе позволил да стигнат до тук.

Планът му беше перфектен. Винаги е бил перфектен. Никога досега не му се бе случвало някой да го хване, някой да го притисне така до ъгъла. Какво, по дяволите, ставаше?

– Какво си ти?

Чонгкук се засмя. Звукът накара паниката да се затегне около гърлото на Техьонг до степен, в която едвам не се задави щом си поемеше въздух.

– От години не бях срещал някой от твоя вид. Бях забравил колко притъпени са сетивата ви. – Той се наведе напред, леко и бавно, сякаш имаше цялото време на света. Техьонг се бе притиснал до вратата. Нямаше на къде повече да се мръдне и нямаше на къде да гледа, освен в черните му очи. – Хайде. Опитай се да отгатнеш.

Не бяха зеници, осъзна той.

И като плесница го удари прозрението. През цялата нощ си бе мислил, че той води парада, че контролира нещата. А всъщност през цялото време бе ходил по свирката на това подло създание с черни очи, като тъмни бездни. Като отражение на ада.

- Демон. – изсъска срещу него.

Тялото му се напрегна, сърцето му забумтя чак в ушите и знаеше, че почти долепения до него Чонгкук може да го усети. Много повече от това – можеше да вкуси страха му. Защото демоните с това се хранеха - точеха човешки емоции, както човек пиеше вода, докато от теб не останеше една празна черупка, без чувства, без мисли.

Това ли ставаше сега? Чонгкук се хранеше от него? Затова ли Техьонг се усещаше така, сякаш главата му ще гръмне всеки момент, сякаш всяка сила го напуска.

- Инкубус. – поправи го Чонгкук с леко раздразнение в гласа. – Моля те, не ме сравнявай с онези отрепки, които знаят единствено смърт и болка.

Смърт и болка. Точно това искаше да чуе и без друго разтрепераният вече Техьонг.

Устните на Чонгкук се извиха в края в тънка усмивка. Забавляваше се. Живо го забавляваше момчето, което на практика беше в ръцете му.