ЕЛЕКТРОМЕРЪТ
Бях на четири, когато за пръв път изпитах истински страх от нещо. Не съм в състояние да се сетя за друг източник от детския си период, който да отключва в такава висока степен емоцията на страха и ужаса, както електромера в старата къща на село.
В момента, в който пиша тези редове, въпросната къща все още съществува, но вече не е годна за живеене, тъй като покривът е започнал да се разпада под тежестта на годините.
Зимно време снегът допринася за неминуемото рухване на вековната постройка. Той прокарва влагата си надолу, по белите хоросанови стени на стаите, а с натиска си затиска сякаш все още непокътнатите от времето керемиди, които навярно на места са започнали да пропадат в таванското помещение.
От своя страна жълтият балатум на пода също е вдлъбнат на места, и ако човек не внимава и стъпи в една от тези дупки, то рискува да пропадне в мазето. И преди двадесет и пет години, когато бях четиригодишно хлапе, вдлъбнатините в пода си личаха, но още не бяха придобили сегашните си размери.
В голямата стая, както тогава й казвах аз, тъй като къщата се състоеше от още една малка стая и кухня, бяха наредени под прозорците четири или пет легла, по протежение на три от стените. Стената, на която се намираше вратата на стаята, не бе подпряна от друга мебел, освен от един шкаф, на който стоеше голям телевизор, улавящ само първа програма и то в черно – бял вариант.
Под прозорците на стената, срещуположна на тази с вратата, се намираше леглото, в което аз спах. Тогава то ми се виждаше доста голямо и без никаква трудност се губех под тежкия му юрган в падащите всяка вечер в селото студени балкански нощи. На съседното легло до мен спеше майка ми, а по останалите легла в стаята – други членове на семейството ми – баща ми, баба ми, а по някой път и един от братовчедите ми. Нямах повод да се чувствам самотен, уплашен или без закрила.
И все пак, тъкмо когато бях обграден от членовете на семейството ми, се появи източникът на най – големия страх, който съм изпитвал не само като дете, но изобщо през целия си живот.
Електромерът.
Прозорците, под които беше леглото ми, се намираха на задната част на къщата. Под външната им страна имаше малка градинка, с размерите на купе във влак, обградена от ниска телена ограда.
Няколко стъпки по – надолу беше главната улица на селото. Макар и рядко, по нея минаваха коли и звукът от двигателите и колелата им се чуваше ясно в нощта и понякога ми пречеше да заспя.
Но нищо не беше толкова проблемно и плашещо ме както онзи гъргорещ, мерещ електричеството уред в ъгъла на двете стени, до старате черно – бяла снимка на прабаба ми.
Той ме плашеше дори и през деня, макар че тогава не се чуваше толкова ясно, колкото в тишината на нощта. Понякога,през деня, нарочно се доближавах до него и го слушах как пука и мърмори като жива твар, докато гледах образа на отдавна починалата майка на баба ми, от малката стара снимка на стената.
Тази близост на електромера до фотографията на прабаба ми, придаваше още по – зловещо звучене на странните пукоти, идващи от черния уред.
Може би беше сложен там, когато за първи път в селото е било прокарано електричество и оттогава със сигурност не е бил сменян. Външният вид и състояние на електромера бяха мизерни и вероятно дори не е бил обезопасен. Едно докосване до него от невнимателна детска ръка би могло да е било фатално, когато съм бил на четири години. Виждаха се жиците и липсваше предпазен капак или люк, ако изобщо някога е имало такъв.
Той имаше свой език. Припукваше, замлъкваше за малко и след това отново издаваше шум.
Съскаше, правеше пауза, давеше се. Съобщаваше нещо с равен шум, ядосваше се и затихваше, за да започне след секуни отново. Имаше нещо зловещо в част от произвежданите от електромера звуци, не от всичките. Тези зловещи пращения са трудни за описване. Представляваха някаква изкълченост, подобна на грачене. Никога преди и след това, до този момент, не бях чувал подобен звук. Струваше ми се, че човешка реч бива преобразувана в електрически, токов шум.
Понякога си представях, че това беше гласът на прабаба ми от снимката. Нейният призрачен глас от отвъдното. Когато си въобразявах това през нощта, веднага се завивах презглава с юргана и не смеех да си подам и малкото пръстче на ръката отвън. В тези моменти си мислех и за тъмната улица отвън, намираща се на няколко метра само от прозорците на къщата. И си мислех, че и най – смелият човек на света не би събрал смелост в този момент да бъде там и то сам.
Една вечер, точно преди сън, в същото онова легло, разглеждах една детска енциклопедия за митологични същества. Бяха илюстрирани всякакви въображаеми създания, родени от народните фолклори и вярвания. Разлиствах енциклопедията на светлината на нощната лампа, а тишината бе нарушавана предимно от бръмченето на онзи ужасен електромер. Малката безцветна снимка на прабаба ми се губеше в сенките до него.
Помня как вниманието ми попадна на някаква птица с глава на руса жена. И тогава в детското ми съзнание се роди представата за тази птица, летяща вън, на тъмната селска улица, над покривите на къщите, и грачеше. Също както грачеще електромерът. И тогава нямаше сила на света, която да може да ме накара да отметна пердето и да погледна от затворения прозорец в мрака зад къщата. А покойната ми баба не само не беше в къщата, но беше и сама, някъде навън, погребаната в селското гробище. Нямаше избор.
Сега, между двадесет и две и двадесет и пет години по – късно, съм убеден, че ако електромерът беше безшумен и изправно работещ, нощите в старата къща на село нямаше да ми се струват толкова кошмарни.
В къщата няма ток от няколко години.
И той от няколко години е безмълвен.
Предстоеше му цял покрив да се срине отгоре му и дори и да е все още в състояние да грачи, никой никога няма вече да го чуе. Споменът за него ще остане в съзнанието ми, докато съм жив, и толкова.
А и няма нужда да живее под друга форма.
