Питър дръпна ръчката и полицаят се отмести, за да може да се отвори вратата. Покривът на колата криеше главата му. Мери стисна още по-силно и болезнено ръката на Питър и той се обърна към нея. Слънчевите изгаряния по бузите и челото й се открояваха още по-ярко на фона на бледото й лице. Очите й сякаш бяха станали по-големи.

„Не излизай от колата!" — прошепна тя.

„Няма как" — отговори й той също тъй безгласно и стъпи с левия си крак на асфалта. За момент Мери сякаш се опита да увисне на ръката му, но Питър рязко издърпа дланта си измежду пръстите й и се изправи в цял ръст до колата. Имаше странното чувство, че стои разкрачен и нечия сила му пречи да събере коленете си. Полицаят го гледаше отвисоко. „Метър и деветдесет и осем — каза си Питър. — Толкова трябва да е." Подобно на ням филм пред очите му премина лентата на събитията, които предстояха: огромното ченге просто щеше да извади пистолета от кобура, да натисне спусъка и сивото вещество, което Питър Джаксън толкова дълго време се беше опитвал да превърне в професионална гордост, щеше да се разплиска като локва по покрива на сестриния му автомобил. После онзи щеше да издърпа Мери от колата, да залепи лицето й върху багажника, преди да я нагъне като кифла. Щеше да я изнасили ей така на банкета до пустото шосе, без да се стеснява от заслепителната слънчева светлина, без дори да свали кавалеристката си шапка. И докато й го буташе, щеше да крещи: „Искаш да ти дарят орган, а, госпожичке? Ето ти! Ето ти дарен орган!"

— Какво има, господин полицай? — попита Питър, въпреки че нещо го стискаше за гърлото и едва отлепи пресъхналите си устни. — Мисля, че имам право да знам.

— Елате отзад, господин Джаксън.

Полицаят се обърна и обиколи акурата, без да се огледа дали ще го последват, Питър се подчини и на свой ред направи няколкото крачки до багажника. Краката сякаш не следваха собствената му воля, ами някой ги командваше с дистанционно управление.

Полицаят застана до багажника и посочи нещо с дебелия си показалец. Питър проследи пръста и чак сега забеляза, че номера на колата го няма — беше останало само черното правоъгълно петно, защитено от прахта и слънцето.

— По дяволите! — изруга Питър. Беше разтревожен, но в същото време отново усещаше известно облекчение. В крайна сметка, имаше си крушка опашка. Слава Богу! Погледна напред и без особена изненада установи, че вратата му е затворена. Мери я бе дръпнала обратно. Толкова беше вглъбен той в тази... случка... подробност... както и ще да го нарече..., че дори не беше чул тръшването.

You've reached the end of published parts.

⏰ Last updated: Oct 29, 2017 ⏰

Add this story to your Library to get notified about new parts!

Град ОтчаяниеWhere stories live. Discover now