Убиваш ме

Глава 1

Отново изритан. Вече мисля, че съм свикнал. Толкова пъти ме гонеха от домовете си хората, че вече забравих кои са родителите ми.
Редно е поне да се представя. Казвам се Джеон Джънкук или Куки. Аз съм хибрид- зайче. Лоша участ ме е сполетяла. Ах, как искам да съм просто нормално момче. Но съдбата трябва да е гадна кучка и трябва всичко да изсипе на мен.

Та ето ме. Вървящ и мокър от лекия дъжд в квартал Куин- Ню Йорк. Трябваше да намеря нещо за ядене. Както винаги имам две опции. Да се свия на кълбо и да стоя гладен или да ровя в кофите. Е мисля, че първата възможност повече ме устройва. Беше започнало да вали още по силно, за това се скрих под стълбите на една висока сграда. Гледах как капките дъжд се спускат и падат по улиците. И как хората бързат да се приберат при семействата или просто при любимия си човек на топло. А аз дори и това нямах. Ах, какво ли не бих дал някой да дойде да ме прегърне и да ми каже, че аз за него съм целия свят. Но всичко това е просто измислица на филмите. Или просто на някой много добър сценарист. И отново станах момчето хибрид изритано от поредното семейство. Последните бяха ужасни. Ако направех нещо дори най- малкото бях бит и то не с какво, ами с камшик. Усетих как една сълза се спуска по бузата ми. После още една. И така стотици.
Видях как едно момче бягаше насам. Явно той също искаше да се скрие някъде. Скрих се малко по в края за да не ме види. Чак когато влезе под стълбите можех да го видя.
Беше по висок от мен ако съдя правилно. Също можех да кажа, че е хубав. Чадъра му се беше счупил и го заметна към мен. Явно не беше ме забелязал до момента, когато острата счупена дръжка не ме одраска по ръката.

- Кой е там?- попита той. Не стига, че е хубав ами меденият му плътен глас гали ушичките ми. Показах се плахо.

- Какво си ти? Не виждам Хелуин да е наближил.

- Съжелявам, че го казвам на непознат, но съм хибрид. Да давай бягай, като всички останали. О и не забравяй да ме пребиеш преди да тръгнеш.

- Не бих го направил дори и да ми платят. Та хибрид казваш че си.- изглеждаше мил и някак любопитен.

- Да. Зайче- хибрид.

-Аз съм Ким Таехюнг. На 21 съм и сега ми стана страшно интересен.

- Джеон Джънкук. На 19 съм и ако ще правиш експерименти си тръгвам.

- Не искам да правя нищо върху теб, още по- малко да те нараня. Пък и привлече любопидството ми. Пък и виждам, че си премръзнал и може би гладен? Защо не дойдеш с мен в къщи, пък и да се опознаем. Утре ще звъннем на стопаните ти и ще те върнем.

- Моля те не! Моля те, не ме връщай там!- паднах на колене и заплаках. Не исках да се връщам при тях.

- Спокойно! Нека се приберем и ще ми обясниш какво се е случило става ли?- усетих как ме прегръща и бавно ме изправя.

Закрачихме към дома му, докато ме държеше за ръка и ме напътстваше на къде да ходя. Да си призная без да си кривя душата беше наистина приятно.
Капките дъжд падаха върху нас, но не ми пречеше. Беше поспряло да вали и се загледах по улиците. Хората вече много по- спокойно вървят и не бягаха както преди. Но това е Ню Йорк никога не е тихо.