Експериментът

1

Беше малко след началото на учебната година. Хоуп вървеше към вкъщи, със слушалки в ушите, наслаждавайки се на една от любимите си песни и тананикайки си тихичко. Къдравата й тъмно кестенява коса, дълга почти до кръста, се вееше леко на вятъра.

Когато отключи входната врата, никой не я посрещна, домът й беше празен. Родителите й никога не се прибираха толкова рано.

Момичето метна чантата си на пода, до бюрото в стаята си, и отиде да погледне какво има в хладилника. Не си хареса нищо, затова се отказа да яде. Взе си лаптопа, за да си потърси филм за убиване на скуката. Намери нещо, което й се стори интересно и си го пусна. След като свърши тръгна да гледа клипове в Youtube и изгуби още няколко часа. По едно време погледна часовника и видя, че вече става към двадесет и три часа и леко се смръщи. Майка й и баща й се връщаха най-късно към двадесет и два и то в доста редки случаи, а и абсолютно винаги я предупреждаваха, ако ще закъснеят. Взе телефона си и им се обади. Никой, обаче не вдигна. Даваше й, че са ги изключили или са извън обхват. "Странно..." помисли си тя, "Те никога не си изключват мобилните". Реши да изчака още час преди да ги потърси отново.

Когато минаха петдесет-шейсет минути пак им се обади, но се случи същото. Изчака още един час, пак не стана. Започваше да се притеснява. Нямаше други роднини, които да потърси и да попита дали са се чували с родителите й, затова реши да се обади на техен колега, с когото бяха близки приятели. Набра номера му и зачака да вдигне с притеснено изражение, прехапвайки долната си устна в левия край.

- Ало, Хоуп? Какво има?-попита Майкъл, с почуда в глас.

- Хей! Исках да те питам дали знаеш къде са родителите ми понеже още не са се прибрали?

- Ъъъм...не. Днес не са идвали на работа. Реших, че са си взели отпуск.

- Доколкото знам не са. Сутринта тръгнаха на работа, както обикновено.

Мъжът замълча. Момичето почти можеше да чуе как мозъкът му работи усилено, опитвайки се да разбере какво се случва.

- Добре, слушай! - каза след няколко мъчително дълги секунди на тишина - Ще дойда да те вземе и ще те докарам у нас. После ще мислим какво ще правим. Не искам да те оставям там сама.

- Добре, но... Не е нужно, мога да си остана у дома.

- Не! Ще дойда да те взема! Чакай ме след час!-каза последно преди да затвори.