Life Or Love

Глава 3 🔫

Трябваше някак да извъртя нещата в моя полза, но не знаех как. За пръв път през живота ми имах таква мисия и не знаех как да се справя с нея. Зеленокият ме гледаше. Чакаше отговора ми, трябваше да измисля нещо перфектно, за да ме съжали и да останем в една стая, но имаше и вариянта той да си тръгне, което означаваше, че ще загубя работата си, а това не трябваше да става.
- Какво реши, слънчице? - Попита Мартин и гласът му погали слуха ми. Явно е сваляч, ако съдя по кривата му усмивка и леко притворените му очи.
- Има ли начин да остана? Наистина нямам къде да отида. - Казах тихо аз забивайки поглед в земята.
- Как така няма къде да отиде момиче като теб? - Попита мусколестото момче и направи крачка към мен. Оказахме се лице в лице.
- Апартамента, в който трябваше да остана е даден да някакви хора и това е единственият хотел в околността. - Казах и го погледнах в зелените очи.
- Интересно, но и на мен ми трябва стаята, защото съм тук по работа и това е най-близкия хотел. - Личеше си, че е умен и прецизен. За сметка на това аз можех да бъда много подла.
- Мисля, че има начин и двамата да сме доволни. - Казах и се усмихнах леко. Повдигнах ръката си и пренетнах червената си коса от дясната ми страна. Мартин следеше всяко мое движение, изучаваше ме, което не ми се хареса, защото не трябваше да показвам, че съм наемна убийца, а ние сме обучени да се разпознаваме едни други.
- Какъв начин, слънце? - Попита той и прокара ръка през врата си. Мартин, облечен целия в черно. Черни дънки, черни кецове, черна тениска и черно кожено яке, определено му личеше, че не е като другите, а начина, по който си докосна врата, определено показваше, че там държи оръжие. Якето му седеше разкопчано и ми стана ясно, че от дясната страна държи пистолет или нож, защото е десничар и няма как да няма някакво оръжие там.
- Можем да останем заедно в стаята, аз мога да спя на пода, защото не искам да нахалствам. Наистина ми трябва стаята. Няма да ти преча, ако искаш даже няма и да ти говоря. - Казах аз и отново забих поглед в земята. Усмивката на лицето му ми беше ясна даже без да го поглеждам. Все пак е сваляч, кое момиче ще му предложи да останат заедно и той ще откаже, а и аз не бях грозна, за да откаже. Известно време седях така и се молех да се съгласи. Мартин не каза нищо, а се обърна към рецепционистката.
- Сигурни ли сте, че това е единствената свободна стая? - Попита момчето с леко злобен тон.
- Да, само тя е. Не знам как е допусната тази грешка. - Каза тя леко уплашено.
- Как може да сте толкова некадърни? Сега момичето ще остане на улицата заради вас! - Каза Мартин злобно, а на мен ми се обърна стомаха.
" По-дяволите! " Какво ще правя сега? Явно е време да се направя на още по-добра актриса. Извиках напред най-лошите ми и най-тъжните ми спомени. В очите ми започнаха да се заформят сълзи и почти мигновенно закапаха от очите ми. Започнах да подсмърчам, за да е още по достоверно. Наведох се, за да си взема куфара и бавно закрачих към изхода на хотела. Дано планът ми се получи, защото иначе с мен е свършено.
- Хей слънчице, недей да тъжиш. Има и такива моменти в живота. - Каза Мартин и се изсмя злобно. Започна да ми причернява пред очите, никога не съм позволявала на някой да се държи така с мен. Никога на никой!
- Нещастник! - Каза злобно аз и чак тогава се усетих какво съм направила. Сега вече нямах никакъв шанс да остана с него в една стая. Изобщо в един хотел.
Чух стъпките зад мен и изведнъж някой хвана лакътя ми, за да ме извърти. Наложих цялата си воля, за да не го ударя или да не използвам някоя от техниките, които знам. Мъжката ръка ме извъртя, повдигнах глава на горе и се озовах срещу зелените очи на Мартин.
- Повтори пак, коте. - Каза момчето със злоба в гласа. Този за какъв се мисли?
- Казах, че си нещастник. - Повторих уверено. Стигах твърде далеч. Защо не мога да си държа устата затворена поне веднъж?
- Явно котето си има нокти. - Мартин говореше с насмешка в гласа.
- Имам си и то остри. Не знам какъв човек трябва да си, за да оставиш едно момиче в непознат за нея град. Град, в който няма нито един познат. Да не би да те страх да останеш с момиче в една стая? - Казах всичко на един дъх и уверено, макар че прекалих. През погледа му мина гняв и то огромен. Това беше! - Какво ме гледаш?! Жалак си, но няма проблем ще излезна навън сама и ще спя на някоя пейка, ако изобщо намеря такава, защото идея си нямам даже къде имам магазин! Ти стой вътре на топло и си се излежавай на креватите! Приятен ден! - Казах и се усмихнах фалшиво. Реших да се врътна и да си тръгна демонстративно, но той ме спря. Знаех си! Не е по-различен от мен. Обича някой да го предизвиква, за да покаже, че е най-добрия.
- Ела тук! - Каза той злобно и ме дръпна към рецепцията. - Има място за двама в тази стая, нали? - Каза той и агресията си личеше в гласа му.
- Да господине, но леглото е едно. - Каза рецепционистката, леко свито.
- Няма пробем. Оставаме и двамата тук, а сега дайте ми ключовете от стаята и някой да ни донесе багажа. - Каза Мартин заповедно. Жената му даде ключа и той ме задърпа към асансьорите. Бинго! Дръпнах му се и се спрях на средата, трябваше да продължавам с ролята, за да ми се върже.
- Какво си мислиш, че правиш? - Попитах го леко задъхано, защото уж ме влачеше.
- Искаше стая, ето сега ще сме в една. - Каза той и присви очите си. - Само посмей да ми пипнеш нещата и ще завърши много зле! - Мартин говореше с неприкрита заплаха.
- Не са ми притрябвали малоумните ти неща! Трябва ми само стаята, за да не спя по улиците! - Каза гордо аз. - Не съм крадла! - При последното ми изказване прозвучах като малко дете и той ми се засмя.
- Хубаво, само винавай! - Зеленокия ме погледна и наколни леко глава.
- Значи оставаме в стаята? - Попитах тихо аз. Трябваше да се убедя в нещо.
- Да. - Каза той отегчено и сега беше момента да се убедя в това дали носи оръжие там. За това се забих в него, са да го гушна и провлачих ръцете си през тазовете му. Ударих ръката си в нещо, ако съдя по калъфчето и студения, твърд метал, това определено беше пистолет.
- Какво си мислиш, че правиш? - Попита той злобно и ме избута от себе си. Усети, че съм напила пистолета, защото ръката му веднага се стрелна там, но реших да се правя на глупава.
- Зарадвах се, а нормалните хора, когато се радват, прегръщат. - Отвърнах хапливо.
- Много си устата, знаеш ли? - Попита мусколестото момче, а аз се ухилих.
Слезнахме от асансьора и той отвори стаята с номер тридесет и девет. Првкрачихме прага и веднга огледах стаята, за да запомня точното и разположение, а той направи същото. Имаше голям огледален гардероб, който бе в полза, за да го следя без да го поглеждам директно. Не много голямо легло и от едната му страна имаше нощно шкафче с нощна лампа. Срещу леглото имаше шкаг върху, който седеше телевизор. Имаше две врати. Едната водеше към малка тераса, а другата към банята. Трябваше да кажа на Владислав, че всичко е наред. Носчих се към вратата, която водеше към банята.
- На къде така? - Попита Мартин.
- Към банята? - Отвърнах аз и прозвуча повече като въпрос.
- От къде знаеш, че там има баня?
- Гледха снимките на хотела поне няколко пъти, а във всяка стая има баня. - Казах уж нехайно, но ми беше ясно, че ще е подозрителен.
Влезнах в банята и за секунди се загледах в сините плочки, а длед това и в отражението си в огледалото. Червената ми коса се спускаше свободно по раменете, а погледа ми както вианги излеждаше злобен. Подпрях се на мивката и издишах тежко. Започва се. Бръкнах в задния джоб на дънките ми и извадих телефона. Написах номера на Влади и му написах смс.
"Вътре" - изчаках по-малко от десет секудни и той отговори.
"Смело" - ухилих се на телефона и го прибрах. " Смело " на езика на мен и Влади означва да използвам всяка частица от мен, за да успея. Събрха смелост и излезнах от банта. Заварих Мартин да седи на леглото и да държи нещо в ръцете си. Това беше моят нож! За секунди тялото ми изтръпна. Видях куфарите ми разпръснати на всякаде и дрехите ми бяха извадени. Мусколестото момче се изправи и бе свалил коженото си яке и на колана му нямаше никакви оръжия. Тениската се впиваше в бицепсите му, а погледа му изглеждаше по-бесен от всякога.
- Какво е това? - Попита Мартин, но всякаш изръмжа думите си.