Hunger for love

>>> Глава 1<<<

- Мамооо, последният кашон е качен, може да идваш.
Да, познахте, днес е денят на голямото преместване от "богаташкия" квартал до този тук, в който пияни или надрусани хора са припаднали или легнали на улицата, в който квартал всекидневно се обират малките магазинчета. Знам това, защото съм живяла вече тук. Хората живеещи тук са най-пропадналите- без мечти, без себеуважение. Занимават се с незаконни неща : проституция, наркомания, дребни кражби. Явно не разбират, че ако се потрудят малко ще успеят и ще си намерят работа.
Най - лошото е, че в кооперацията, в която ще живеем, няма асансьор, а ние ще сме на последния етаж-6-ят. Ще си кажете "Пф! Какви притенции само! ", но не сте прави, аз тежа 80 кг, а съм на седемнадесет.

Когато хазяйката ни отключва вратата, лъхва на мухал. И в това се очаква да живея?!
- Това е според вашите възможности. -изрича, сякаш прочела мислите ми-За 100 долара на месец, какво очаквахте, четиристаен апартамент в центъра?! Хах!- казва презрително тя. Усещам, че ще имаме проблеми с нея.
-Може ли малко по - бързо? Чака ни разопаковане?
- Така. Това тук е хола.
- Или мишият капан, няма разлика.
-Олив, спри! Както Елизабет ка...
-За вас съм госпожа Майкълсон
-Както госпожа Майкълсон каза, това е по нашите възможности. Знаеш, че опитвам да се променя, но ти никак не ми помагаш.
-Съжалявам, мамо!
-Ако приключихме със симейния скандал нека да продължим. Вляво са банята и тоалетната, а вдясно е спалнята. Да се разберем искам наема за първите два месеца веднага. - казва и подава сбръчканата си ръка.
Майка ми, от своя страна, вади найлоновото пакетче, в което е сложила доларите.
-Е аз тръгвам, ако има нещо не ми звънете! Ще се видим след два месеца или в магазина на Чушката.
- В магазина на кого?
- Чушката, ах тая дъртофелница, има да ми плаща 2 наема. Нейният червен нос като чушка си го вре на всякъде.... Хайде, хайде, чао, че се ядосах!

Два часа по - късно всичко е готово и ухае значително по - добре, ухае леко на череша... любимият плод и мирис на татко. Толкова много го обичах, но него вече го няма на този свят...

Ретроспекция
12.05.11
-Тате, къде отиваме?
-Познай, принцесо!
-Но не мога, хайде кажи ми!-Олив се приближава до него и започва да го гъделичка и бута.

7 часа по - късно
-Вие ли сте г-жа Смит?
-Да, докторе, те добре ли са? - пита разтревожената майка и съпруга.
- Имаме една лоша и една добра новина. Добрата е, че дъщеря ви се събуди, а лошата е... моите съболезнования.

Алармата ми звъни, чува се скърцане от пружина, което означава, че мама  е будна.
- Мамо, заспивай! Още е рано.
- Колко е часът, мила?
Протягам ръка и поглеждам телефона.
- Осем без десет.
- Ооо, не! Закъснявам за работа, на плота има пари, купи си нещо в училище. Аз се преобличам и отивам в сладкарницата, чакам те там след обяд. - казва, докато си облича дънките. Късметлийка, може да носи, каквото си пожела е, а аз изглеждам смешно във всичко.

Ето ме и мен, 30 минути по-късно съм в двора на училището и всички ме гледат странно. Вероятно, защото съм нова или защото съм с любимите ми еластични дънки, които вече са ми малки.
Влизам в коридора и се запътвам към директорския кабинет, за да си взема програмата и кода за шкафчето ми.
- Така, шкафче 116... А, ето го! - вкарвам пет пъти комбинацията, но шкафчето не се отваря.
-Кат? Коя е тази? - чувам глас зад мен, обръщам се и виждам три изключително добре изглеждащи момичета.
- Здравейте, аз съм Оливия, накратко Олив! - казвам аз и подавам изпотената си ръка.
-Не ни интересува коя си, това е шкафчето на Кат - отговаря русокосото момиче, като посочва червенокосото, явно тя е Кат.
- Виж, морж такъв, имаш три секунди да се махнеш от тук!
- Но това е моето шкафче! Ето виж!
-Идиотка, това е 119 шкафче. Явно моржовете нямат мозък!
Тръгвам разплакана към 119 шкафче. Явно и тук няма да ме приемат. В старото ми училище съм чувала какви ли не обиди и мислех, че съм свикнала, но явно не е така.
Решавам да стоя на последния чин, защото не искам да превличам внимание към себе си и съм благодарна, че на никой учител не му хрумна да ме представи на класа. Последният час е математика, това е любимият ми предмет, затова решавам да седна отпред, което ми носи неприятността:
- Здравейте, деца! Аз съм господин Бранър, за тези които не ме познават, защото виждам, че има и такива. Хайде, мила, стани да ни се представиш!
- Здравейте! Аз съм Оливия Смит, накратко Олив.
-Или Слонив!
-Ха, ха, ха, ха! Браво, Марк!
Сядам и решавам да не слушам никого, освен господин Бранър.
- Хей, аз съм Лео, приятно ми е. Не ги слушай. Те са като деца на Арес, като Клариса от Пърси Джаксън.
- И ти ли си чел Пърси?
-Ама разбира се!

На обяд стоя сама, защото Лео си тръгна, а всеки казваше, че има място за един човек, а не за двама. Дори не исках да стоя сама, затова отидох в една кабинка в женската тоалетна. Като цяло денят ми мина ужасно.

Така, това е първа глава от новата ми книга, в която не трябва да се доверявате на никого, защото може да се окаже различен. Ако ви е било интересно, не забравяйте да дадете вот и да напишите коментар. Може и да ме последвате.