Принудени

Глава 1

Ъгх... Най-после на родна земя! Толкова ми липсваше! И така.. да разкажа малко за себе си. Аз съм Вероника. Викат ми Рони или Вер. На 20 съм и току-що се върнах от малко околосветско пътешествие. Имам брат. Казва се Доминик. Намерих го наскоро. Аз открих цялото си семейство наскоро. Докато не навърших 15 бях в дом за сираци. Баща ми е известен бизнесмен и са искали да му навредят. Затова са ме отвлекли и казали на нашите, че съм мъртва, но всъщност не съм. Малко съм болна, но както и да е. Първо намерих брат си. Запознахме се в училище. Станахме доста добри приятели. След това той ме заведе у тях. Тогава родителите ми ме познаха. Виждали са моя снимка. Направиха ДНК тест и се установи, че съм тяхна дъщеря. По това време се бях запознала и с друго момче. Най-добрия приятел на Дом. Казва се Хънтър. По-голям е от мен с 2 години. Влюбих се в него и се оказа, че и той също е влюбен в мен.... Е, така твърдеше. Както и да е, тръгнахме. Бяхме заедно около 2 години. Всичко вървеше супер. С него опознах едно невероятно чувсто. Любовта. Точно на втората ни годишнина той ми подготви страхотна изненада. И точно тогава станах негова. Но на сутринта след това той..... Ме изостави... Гола в леглото. Бях съсипана. Но се оправих. Заминах. И сега съм супер.
И така, да се върнем в реалността....
Не бях казала на никого, че се прибирам. Реших да ги изненадам. Излязох от летището на чийто изход ме чакаше моето бебче, а именно мотора ми. Да, карам мотор. Не е много момичешко ама....
Както и да е. Качих се и тръгнах към нас. Щом стигнах, изгасих мотора, слязох и тръгнах по познатата пътечка, стигайки до входната врата. Позвъних на звънеца. Чуха се стъпки и вратата се отвори. На прага й беше Катрин-гаджето на брат ми и моя най-добра приятелка.
"Р-Рони?! Ама.... Какво правиш тук?!"- заеквайки каза тя. "Какво?! Не се ли радваш, че се върнах?!" Зад Кат се чуха стъпки и до нея се появи Дом. Усмихнах се широко. Колко ми липсваха! И двамата се стичаха да ме прегръщат. Явно и на тях съм им липсвала. След много задушаващи прегръдки влязохме вътре. Отидохме в хола. Там бяха мама и татко. Когато ме видяха, замръзнаха. Мама със сълзи дотича при при мен и ме прегърна. Отвърнах и.
"Малкото ми цветенце. Толкова ми липсваше!"-изплака. "Мамо! И ти ми липсваше!" - не се сдържах и се разплаках. Татко също дойде и ме прегърна. "Добре дошла у дома, фъстъче!"
"Добре заварила, тате!"
"Е, защо се върна посредата на пътуването?" - попита.
"Чувствам се уморена, тате. Искам да отида на лекар и да се прегледам. Напоследък се чувствам отпаднала."- обясних. Както казах, съм малко болна. Имам нещо като тумор в мозъка. Разбрах го малко след като се разделихме с Хънтър.
"Миличка, обеща ми да се пазиш."- каза жално мама. "Мамо, колкото и да се пазя, това нищо няма да промени. След операцията всичко ще е наред."- усмихвайки се казах на мама.
"Семейство, уморена съм и ще се качвам в стаята си. Ще се видим по-късно." След това се запътих към стаята си, но на вратата се звънна. Реших да отворя, и без това бях близо. "Аз ще отворя"- извиках, за да ме чуят. Когато отворих вратата обаче, съжалих на момента. Пред мен стоеше човека, който най-малко исках да видя докато съм тук.

Здравейте! Това е първата ми история тук. Моля харесвайте и коментирайте.