Принудени

Глава 2

"Семейство, уморена съм и ще се качвам в стаята си. Ще се видим по-късно." След това се запътих към стаята си, но на вратата се звънна. Реших да отворя, и без това бях близо. "Аз ще отворя"- извиках, за да ме чуят. Когато отворих вратата обаче, съжалих на момента. Пред мен стоеше човека, който най-малко исках да видя докато съм тук.
Ок, просто ще се опитам да не истерясвам и да не получа пристъп. Така. "Хей, Хънтър! Какво има?"- попитах с престорена усмивка.
"Аз.... Ами.... Ти какво правиш тук?"- попита заеквайки.
"Нямам ли право да се върна у дома?!" заядох се. Когато го видях, все едно си видях косата си рано сутрин. "Н-не. Разбра ме грешно." "Както и да е." прекъснах го. Страшно много ме нерви. "Бебе, коя е тази?" попита момичето до него. Признавам, по-хубава е от мен. Брюнетка, сини очи, матова кожа..... Стана ми лошо. Имах чувството, че ще припадна. Просто отворих вратата по-широко и го поканих вътре, а после веднага побегнах към стаята си, но на една от стълбите ми причерня. Последно устих нечии ръце да ме хващат и шибания му глас проговори "Не затваряй очи, малката"

Huntur's

Леле.... Когато я видях.... Станала е още по-красива! А когато припадна в ръцете ми,
Имах чувството, че нещо в мен се счупи. Не ми пукаше за кучката до мен или , че всички се бяха събрали и ме гледаха с притеснение, гняв и съжаление. Само тя ме интересуваше. Момичето, откраднало сърцето ми, получи пристъп заради мен. Бързо я вдигнах и я закарах до колата ми. Не ми се чакаше линейка като знам какво може да се случи с цветето ми.

С бясна скорост карах по улиците. Изобщо не бях забелязъл, че Доминик е в колата. "Мъниче, моля те, съвземи се!" каза й Дом. В следващия момент чух гласа й. Толкова измъчен и пречупен.
"Д-Дом?! Аз....." и отново затвори очите си. Очите, които обожавам. Които ме гледат с такова отвръщение, а аз тях с такова възхищение. Много я обичам.
    Докато карах и си мислех тези неща, пристигнах пред болницата. Понечих да я взема в ръцете си, но Дом ми попречи. Почувствах се страшно гадно, но си го заслужавам. Дом влезе в болницата заедно с Рони. Сложи я на носилка и я заведоха някъде. Не ме пуснаха да вляза. Не съм усетил кога са дошли и другите. Всички ме гледаха накриво. Аз сведох глава и в същото време излезе лекаря на Вероника. "Получила е пристъп. Беше ми се оплакала, че се случва често, а това никък не е хубаво за тумора. Трябва да я видим с ядреномагнитен резюнанс, за да видим дали не са се получили и разсейки. Ако това стане..... Но има един начин. Ако я оперираме час по-скоро има шанс , и то доста висок, тя отново да е както преди." каза всичко това и се оттегли. Тумор?! Операция?! Какво?! Излязох навън. Имах нужда от въздух. Доминик дойде до мен. Удари силно челюста ми и паднах на замята. "Заради теб в момента сестра ми е в това състояние. Заради теб" и получих още един удар. Не отвръщах. Нямаше смисъл. Аз си го заслужавам. Щом Дом видя, че почти изпадам в безсъзнание ме остави. Гърчих се няколко минути заради болката в тялото ми, но тя е нищо ако я сравня с тази в сърцето ми.
    Направих страшна грешка и си го признавам. Сега си понасям последствията.
    Станах от земята с доста усилия. Тръгнах да ходя и стигнах малко надалеч от болницата. Изчаках всички да си тръгнах и отново се приближих. Няколко сестри ме видяха и ме заведоха в една стая, за да промоят раните. Аз отказах да го направя, докато не видя Рони. Инатих се доста и накрая те се примириха. Заведоха ме до стаята и. Щом я видях нещо ме прониза и болката ми стана 10 пъти по-голяма.