Love is no longer popular

Chapter 4

Гледна точка на Кенеди:
- Кога ще се видим утре, Елинора?
Навлязох в малка тъмна уличка и продължих да вървя със ситни крачки. Стигнах до висока каменна площадка и бързо изкачих няколкото стълби до горе. Седнах на студената плоча и вперих поглед към бляскавия град. Отрупан в шум и светлини, той изглеждаше толкова далече. Обичах това място, разположено в горната част на Ню Йорк, защото можех да го видя целия. И всички мои проблеми... Изведнъж да се превърнат в малки светещи точици.
- Да не би да мислиш, че си записвам? - уморено попита Елинора в слушалката.
- Хайде стига. - смело отвърнах аз. - Може би е и добре да си запишеш - "Вече не съм толкова готина, както преди, защото гаджето ми ме заряза".
- Туше. - призна тя.
Известно време мълчахме. Лятото наближаваше. След точно една седмица свършвахме училище. Една седмица. За тази една седмица, трябваше да съм стигнала почти до перфектността, за която бях започнала да се боря съвсем в началото на месец април. Оттогава беше минало толкова време. За това време... За това време, аз се опитах да изляза от себе си. И да се облека в някой друг. Някой, който е по-добър. По-добър от мен. Но колкото повече вървях към целта си, толкова повече се стараех да бъда не само повече от мен самата. Ами повече от всички.
- Знаеш ли? - обади се Елинора дрезгаво. - Станала си кучка. Това ще ти помогне.
- Красива кучка. Би било идеално. - отговорих ѝ веднага.
- Почти. Колко килограма свали?
- Двадесет и нещо... Но ти обещавам, че...
- Не си длъжна на никой, принцеске. Бъди уверена. Не съжалявай за нищо.
Тя затвори телефона, а аз въздъхнах и го прибрах в джоба на късото си маслиновозелено яке. Беше ново, предишните ми дрехи ми бяха утесняли. Извадих една цигара. Навлажних устните си преди да я запаля. Отпуших. Звездите имаха форма на кристали.

...

Един час по-късно, погледнах към екрана на телефона си и забелязах, че наближава полунощ. Някакво скърцане и нечии стъпки привлякоха вниманието ми. Обърнах се назад, към края на улицата, където се виждаше занемарена червеникава сграда, от която излязоха група момчета, облечени в черно, които носеха китари. Сред тях се движеше и екзотичната фигура на сочна млада девойка. Стори ми се извънредно позната. Слязох от площадката и тръгнах срещу тях, без да се замисля. Момичето се сбогува с приятелите си, които се скриха в дъха на нощта. А тя, очевидно още не ме беше забелязала, тръгна към мен. Когато я приближих достатъчно, очите ми се ококориха и от устата ми се изплъзна искрено ахване. Стейси Лима. Тъмната кожа, памучните кичури на шоколадената ѝ коса, тялото ѝ, което можеше да бъде наречено, както пищно, така и фино, както и лешниковите очи, в които проблясваха миниатюрни черни сърпове, трудно биха могли да бъдат сбъркани. Това беше красивата южноафриканка, повредата в йерархията на популярността в гимназията "Анна Холи".
Тя също изглеждаше объркана, че ме вижда, но изведнъж лицето ѝ грейна.
- Ти си Кенеди, нали? Момичето с поезията. Отдавна исках да ти кажа... Много ми харесва "Марципан".
Марципан беше един от любимите ми стихове, които някога бях писала. Тази тайна любов към поезията... Затова се наричаше тайна.
- Откъде знаеш за това?
- "Ръцете ни са течен шоколад.
Когато се докосват, се стопяват.
Ума ми е разсипан.
Ти си моя марципан."
- То не става за нищо. - поруменях, чувайки собствените си мисли. Усмихнах се, осъзнавайки неловкостта на ситуацията.
- Прекрасно е. Харесва ми. Явно обичаш шоколад.
Не знаех дали да го приема, като обида или не. Май, тя също не знаеше, за това се погрижи да смени темата.
- Какво правиш тук?
- Не знам. - повдигнах рамене. Самата истина бе, че вече нямах никаква представа. - А ти какво правиш тук?
- Аз... Ами нищо особено, всъщност дори няма значение.
- Има. - притиснах я. - Няма да кажа на никого.
Стейси се озърна около себе си.
- Обещаваш ли? - напрежението в гласа ѝ ясно се долавяше.
- Да. На кого да каже една загубенячка без приятели?
Тя впери поглед в мен.
- Добре.
Минаха няколко минути, през които никой не говореше.
- Пях. Това правех тук.
- Занимаваш се с пеене?
- Шт. Да. Но това е тайна.
Кимнах объркано.
- Защо е тайна?
- Казах ти какво правя тук. Вече трябва да тръгвам.
- Чао, Стейси. - казах ѝ. Усетих как гласа ми се развълнува.
Останах на място и я оставих да ме подмине.
- И също така... - извика тя, като се обърна. - Радвам се, че вече сме приятелки.
Погледнах я странно. Усмихнах се. Какво означаваше да имаш приятел?

...
Извинявайте, че не съм качвала отдавна... Просто не съм сигурна как да популизирам книгата, но имам желание да я продължа. Моля, изкажете мнение за историята и за главата. Благодаря на всички, на които им харесва! ❤️❤️❤️