Градът притихна, сянката на ноща обля всяко кътче, отключвайки мъката в сърцето ми, спомените озариха съзнанието ми и твоето лице се запечата в ума ми.
Отново е 22:47 отворих прозореца, канейки тихия шепот на вятъра. Седнах до него и отново зачаках да минеш.
Всяка вечер се прибираш по това време, но днес, защо те няма ?
Вглеждах се в празната улица вече почти час, сълзите мокреха лицето ми и ето дочух леки стъпки и видях до болка познатия ти силует, отново си забързан, с цигара в ръка и загледан в небето, така всякаш искаш, да преброиш звездите.
Гледах те, ти мина край дома ми, но отново не ме забеляза, не се учудвам край мен всичко е мрак, следователно аз също съм мрак. Сърцето ми отново се опита да избяга от гардите ми и да дойде при теб, защото ти принадлежи.
Толкова много харесвах да мисля за теб и твоята прекрасна усмивка Ким Техьонг, но вече не...
Надеждите ми умират една по една поглъщайки частици от мен. Извадих черната тетратка от чекмеджето, взех химикала и се подготвих, отново да излея болката си на белия лист. В нея записвам всичко свързано с теб, съответно всичките ми мисли.
Отворих на първата страница. Тук бях написал как се влюбих в теб
" Седях, замълчан на стълбите в училище, а ти се спъна в тялото ми и се сгромули върху мен, усетих топлината ти, аромата ти. След като се изправи видях и лицето ти, толкова беше красив с тези зачервени бузи и толкова широка усмивка, точно тогава чух и плътния ти глас: "Съжълявам" и просто си тръгна.
Оставяйки ме запленен...
Изгубих се в красивите ти очи и ето все още не мога да се намеря. "
От тогава те обичам и ти говоря често,макар ти да не ме чуваш... мисля си за теб,макар и името ми да не знаеш...
мечтая,макар никога тези мечти, да не се превърнат в реалност...
Ти живееш своя живот, с твоите приятели. А аз мечтая за момента, в който ще те видя, дори и за няколко секунди, дори и отдалече.
Все пак ти можеш да имаш, когото поискаш, а аз нямам нищо, даже и приятели...
Можеш да кажеш че съм вманиачен по теб, няма да отрека... Две години гасна по теб...
Отворих тетрадка на следващия празен лист и започнах да пиша:
"Отново те чаках да минеш, всяка вечер тялото ми изтръпва при вида ти, винаги си толкова небрежно прекрасен, караш ме да се изчервявам всеки път.
Но ето днес в училище рискувах, дойдох и те за говорих, но ти ме пренебрегна, дори не чу, какво щях да ти кажа, не си направи труда, да ме погледнеш, а просто ме игнорира...
Толкова време ми костваше да събера смелост, а ти дори не ми даде възможност, да кажа каквото и да е. По разбит не съм се чувствал никога, толкова надежди умряха.
Пропадам отново в ямата на отчаянието, усещам как депресията ме влече натам, аз сам съм си виновен, защо позволих отново да създам очаквания, които няма как да се оправдаят, знам че този път няма как да се изправя, знам че любовта ми към теб ме поддържаше жив, ти беше моя лъч светлина, който днес залезе. Беше моя спасителен пояс, но и той се спука...
Тази вечер те видях за последно, надявам се, да си прочел цялата тетрадка, нека разбереш, какво исках да ти кажа, през тези две мъчителни години.
Не издържам повече всеки ден от тук нататък ще е самотен, тъмен, без радост, за това тази вечер ще изчезна, не знам къде ще отида... все още, просто взимам първия автобус и надали ще се върна.
Уморих се от всички проблеми...
Това е последното нещо, което ти пиша, не ме търси, въпреки, че съм сигурен, че няма да го направиш.
Сбогом!
С любов, Джънкук! "
Написах аз, затворих я и опаковах, написах името ти на нея, събрах някои от нещата си и излязох.
Тъмно е и тихо... плашещо, но запалих една цигара и тръгнах към домът ти, пред вратата съм... и просто я оставих.
Запътих се към нищото, към сигурната смърт! Ще се затрия към някъде, за да не се чувстваш виновен, за да не страдаш, не искам никой да страда заради мен.
Обичам те.
Подяволите... Обичам те.. повече от всичко...
xxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxxx
Благодаря ви, че прочетохте първата ми уаншот историята, която написах и качих заради Kriin67Boii 🖤🖤🖤
Надявам се, да ви е харесало!
