The Fighter || Harry Styles (Bulgarian Translation)

Chapter 1

Снегът отвън беше огромен, натрупа с цели пет инча само за последния един час. Не мога да повярвам, че бях принудена да изляза по това време на нощта. Персоналът от болницата трябва да е луд, за да ми се обадят и да очакват от мен да отида. Но, разбира се, ще го направя, само защото звучеше като наистина спешен случай. Беше единственият ми почивен ден и плановете ми за него бяха да се излежавам, но дейности като бързане за болницата, го провалиха и сега отново се отправях към познатото място. Не бях доктор или сестра, ако това имаше значение, бях част от програма, която университетът ми създаде за студенти, ориентирали се в света на медицината и всъщност беше доста полезна. Получавам помощи всеки месец и почети всеки, участвал в програмата, получава постоянна работа в болницата. Просто трябваше да бъда заета и да се изкарам от положението, в което бях.С доста усилия си преправих път към колата, като бях единствения човек навън, в това смразяващо време. Беше два през нощта и зловеща мъгла се спускаше из целия град. Единственото видимо нещо бе сипещият се сняг, осветен от уличните лампи, но все пак бе невероятна гледка, спираща дъха. Току-що падналият сняг създаде бял килим, покриващ целият квартал, което показва, че няма такова движение по улиците на града по това време. Лондон не беше уникален, както всеки си го представяше - един ден е смразяващо студено, а на другия - хладно и приятно.

Внимателно паркирах колата си на паркинга на болницата, когато забелязах група от репортери, тичащи надолу по улицата. Трябва да са луди, за да са навън в това време. Когото и да преследваха, е наистина важен. Изкарах ключа от работното табло на колата и го прибрах на сигурно в чантата си. Поех си дълбоко въздух преди да отворя вратата, взех раницата с всичко необходимо и я поставих на рамената си. Лицето ми мигновенно замръзна след като няколко малки парченца лед, попаднаха върху него и изпратиха студени тръпки по цялото ми тяло. Претърсих чантата си за пропуска от болница "Свети Грегори" и след няколко минутно търсене най-накрая го открих, сложих го на мястото за чекиране и щом чух щракването от вратата, което означаваше, че е отворена- веднаха нахълтах през нея. Топлото помощение изкара въздишка на облекчение от мен, но за жалост не трая дълго. Белите стени и тъмно облицованият под винаги са ме потискали. Отправих се към офисите на медицинските сестри в западната част на сградата. Обувките ми тракаха срещу пода, с всяка крачка, която правех, уведомявайки почети всички, че съм дошла. Погледнах към ръката си, усещайки вибрацията от телефона и мигновенно започнах да бърникам в чантата, само за да го взема и върна обратно- нямах време за разговори сега. Действията ми бяха прекъснати, когато някоя от медицинските сестри грубо ме избута от пътя и ме блъсна в стената, без дори да се извини. Лицето ми беше в такава близост до циментовата бариера, че можех да чуя разговорите в кабинета, към който се бях запътила. Отърсих се от станалото, събрах нещата си от земята и с усмивка отворих вратата на стаята.

- Ребека, тъкмо започвахме да се чудим дали това наистина са твойте стъпки. Станало ли е нещо? Защо си тук? - другата медицинска сестра, Мередит попита, докато се опитвах да премахна цялата коса от лицето си.

- На повикване съм. - отговорих й и сложих багажа си върху масата.

Точно когато бях на път да си сваля шала, всички медицински сестри започнаха да си шептят, докато пациент бе откарван до спешното отделение. Гласове на доктори, крещейки срещу хората да се отдръпнат от пътя, опъна нервите на всички в болницата, включително и мойте.

- Късмет на този, който получи тази стая. - каза Меридит и взе чашата си с кафе и папка пълна с документи.

Обърнах се, за да я попитам кой беше пациентът, за когото всички говореха, но за съжаление беше излязла от стаята. Завъртях очите си и претърних стаята за нещо, което да правя. Извадих малко огледалце от чантата си и започнах да си оправям грима.

- Ребека, точно когото исках да видя!На повикване си, нали? - попита г-н Бамбино, с усмивка на лице и аз кимнах. Той беше главния ръководител на програмата, в която участвах и ми помагаше с всичко, от което се нуждая. Наблюдавах го, докато изваждаше купчина с документи, разделяйки ги на малки части.

- Вземи тези. - каза и ми подаде файл с документи на някой пациент, както и формуляр за осводождаване, предназначен за семейството му.

- Искам да усетиш малко напрежение в спешното отделение. Това може да е единственият подобен случай за тази година. Отиди в стая 209 и се навъртай наоколо. - инструктира ме и изчезна в коридора, преди да се усетя. Нервите ми дадоха най-доброто от себе си и не можех да сформирам смислено изречение. Имаше истински спешен случай и той ме молеше да се справя с него?!?

Проправях си път към до асансьора, спорейки със себе си дали да отворя файла или не. Точно когато бях на път да го направя, асансьорът пристигна и двама доктори излязоха, напълно игнорирайки ме. Изпуснах дълбока въздишка и пристъпих в помещението, натискайки етаж 2. Посегнах към белите листи, плъзгайки показалеца ми по тях, за да разделя файла. Сбръчках веждите си, опитвайки да прочета кой беше на този файл.

"Хари Стайлс?"- попитах себе си.