Първи ден в новото училище.
Когато влезнах в учлището изпитвах едновременно страх и любопидство.
Това беше най-елитнито училище в Сеул и положих доста усилия зя да влезна в него.
Прекарах талкова много безсънни нощи в учене, писане на реферати, доклади, есета и домашни.
Радвам се, че този труд не е бил напразен.
Имах първи час физическо и тръгнах към салона. Малко закъснях понеже трябваше да намеря къде се намира.
Когато влезнах вътре видях, че учениците се бяха наредили в една редица и учителят им показаваше упражнения за разгрявка.
Извиних се на учителя за закъснението си, преобляках се и присъединих към тях.
След като свършихме разгрявката господина ни раздели на 2 отбора и започнахме да играем волейбол.
Аз обаче се отдръпнах настрани за да си завържа обувките.
В това време забелязах, че в салона влезе едно момче което беше цялото облечено в черно, беше със слушалки и не говореше.
Влезе и седна на пейката.
На мен ми се стори много странен и затова реших да не го заговарям.
След като свърши часът отидох при господина и го попитах, защо това момче се държи така.
Той ми отговори, че се казва JISUNG и че преди 3 години е загубил родителите си в катастрофа и от тогава се е затворил в сeбеси и не говори с никого.
Благодарих на господина и отидох в съблекалните да се преоблека.
След като се преоблякох излезнах от съблека и тръгнах към вратата на салона. Дръпна дръжката но не се отваряше. Направих същото още няколко пъти докато накрая не се увери че е заключено. Мислех си че съм сама в салона и че може би господина ще се върне след малко да отвори. Но все пак моята любопитна глава тръгна да види дали още някой не е там. След като претърсих навсякъде остана само мъжката съблекалня. Отворих вратата и видях JISUNG ...без блуза. Той си обърна главата към мен. Аз бързо затворих вратата и седнах засрамена на пейката.
След няколко минути излезе от съблекалята и тръгна към вратата.
В момента в който хвана дръжката аз му казах, че сме заключени, но това не го спря да се опита да я отвори но...без успех.
След като видя, че няма да успе той също седна на пейката.
Аз се опитах да го заговоря но...без успех.
Всеки път когато го питах нещо той завърташе главата си в другата посока.
След няколко минути видях, че батерията на телефона ми е паднала, а трябваше да звънна на майка ми да и кажа, че ще закъснея.
<о не.... не не не. Това не трябваше да се случва. Какво ще правя сега. Как се се обадя на майка ми?> прошепнах аз притеснено.
В момента в който казах тези думи видях как JISUNG беше протегнал ръката си към мен и държеше телефона си.
Аз го погледнах но той отново беше обърнал главата си настрани.
Благодарих му, взех телефона и се обадих на майка ми за да и обясня какво е станало.
Когато свърших разговора отидох до прозореца и се усетих какво стана току що.
Момчето което не говори с никого, нямо приятели и е толкова затворено в себеси, че не чоже да погледне човек в очите току що ми даде телеона си за да се обадя на майка ми.
След като затворих телефона видях, че вече вече е станало ш
20:00 часа и навън беше станало тъмно.
В този моментмислите ми бяха прекъснати от един глас който каза
<Страх ли те е?>
Обърнах се и видях JISUNG да стои зад мен отново облечен в черно и с черна шапка.
Аз го гледах много очудено в продължение на няколко секунди след което той пак ме попита
<страх ли те е?>
В този момент светлините в салона изгаснаха.
Аз веднага се паникьосах, защото имах огромен страх от тъмно.
Тогава той отиде до раницата си, взе телефона си и започна да свети с него.
