Отлъчени

1

Лусия

'Седя си аз и не разбирам. Нито мен, нито света. А казват, че живота е прекрасен. Може и да е така. Има щастие, но и тъга.А за мен живота е борба...''

- Върни ми го! Искам си го обратно! ДЖЕЙСЪН!
- Спокойно, сладкишче, няма да го скъсам.
- Върни ми дневника иначе ще...- не успях да завърша изречението защото някой ме бутна. Паднах и си ударих главата в едно дърво. Рамото ми изтръпна. Но не то ми беше проблем вмомента. Причерня ми. Но трябва да стана и да си прибера дневника. Не мога да слушам как някой го чете с подигравателен тон.

Но уви, това е моята съдба. Да търпя ежедневен тормоз. И какво друго да очаквам. Аз не съм нито като нормалните деца, нито като ,,отлъчените'' както ги наричат всички. Не че съм ги виждала, но съм чувала истории за тях. А и...повечето от нормалните деца ги е страх от отлъчените. Били много...нека ги наречем буйни.

Макар, че Джейсън не може по никакъв начин да се нарече кротък. Не знам, не знам. Предпочитам да си правя изводи когато видя нещо, отколкото само по слуховете. Явно това е още една разлика между мен и останалите.

- Аууу май някой се удари. Какво сега? Много ли е интересен пода че толкова го гледаш? - При тези думи го погледнах в очите...а той пребледня. И не само той. Петимата му последователи, чиито имена и без това не знам, също заприличаха на неизползвани платна за рисуване. Започнаха да се събират хора. А на мен започна да ми се спи.

- Как си? - попита ме някой. Замълчах си както винаги. Но този път беше защото концентрацията ми беше в това да запазя съзнание и да спра световъртежа.

- Какво става тук? - Учителски глас се появи отнякъде...пак се започна. Директорът вече му е омръзнало от мен. Както и на сестрата.
Както очаквах, Джейсън и групичката му побягнаха на някъде, като не пропуснаха да ме замерят с дневника ми. И понеже съм карък, дневника ме фрасна по главата.

Пак се наведох надолу. Ако харесвам нещо в това училище, то това е поддържания двор. Така че идеята да гледам в тревата докато ми мине световъртежа ме устройваше. Но...очевидно не устройваше и учителя, който явно си проправяше път към мен. Усетих как някой ме хваща през кръста...и мракът ме погълна.

***

Събудих се при сестрата която си пишеше нещо на компютъра. Мисля, че съм прекарала повече време в тази стая отколкото в часовете. Не е за вярване, че пак съм тук... Всъщност защо се очудвам? Това е нещо съвсем обичайно за мен.