-Открих го.- чу се от огромния екран, показвайки координати в покрайнините на Пилтовър. Бялокосото въздъхна, връщайки се с няколко крачки към монитора.
Момче, което вече не можеше да се определи точно като човек. Той бе технология, която надминаваше всички постигнати до сега от човечеството. Белите му коси бяха прилежно зализани в малко, ниско кокче и очите, които светеха в необичайно ярко синьо. Погледа му все толкова изострен, а тялото му - от рамената до ханша роботизирано, а краката му - остри остриета. Всичко това - балансирано с мозъка му и командите, които той даваше, за да се превърне в машина за убийство. Но, не. Той не беше от лошите! Напротив! А неговото име? Рожденното му име - Пак Джимин, но то вече не бе използвано сред хората. Наричаха го... Ин.
-Пусни войниците.- последното, което изрече преди да се завърти прецизно и с наперена походка да напусне помещението.
/ / / \ \ \
Звукът от острите върхове на остритата се чуваха из коридора най-силно, а по-тихите стъпки, бяха от стоте роботизирани войника. Технология направена от бащата на Джимин, който се казваше Наталиус. Същия човек, който бе направил първия си експеримент върху себе си и този, който бе създал сегашния Джимин.
Пред погледите на всички бяха огромните врати, а белокосия се ориентира по красивата песен, която звучеше от пияно. Идваше точно от зад тези врати. Което значеше,че този, когото търси, все още е там.
Четирима робота бяха пред него и разбиха вратата, първите придвижвайки се със щитове напред, а зад тях бяха други двама, които държаха по някое оръжие, което можеше да нанесе огромни последствия.
Джимин излъчваше спокоиствие. Ръката му зад ханша, а наперената му походка така и не се променяше.
Песента звучеше из цялата зала, а войниците се оглеждаха за някакви заплахи.
В ъгала на сцената, на няколко метра пред тях се намираше и целта на Джимин.
Тънките пръсти на мъжа седящ зад пианото натискаха клавишите, с които си действия създаваше красива песен за ушите. Лицето му бе покрито от маска. Маска - със странна усмивка, а очите му не можеха да се определят в какъв цвят са. Наметало се спускаше от рамената му, а края му си намираше място на пода. Разбира се, че това беше известния психопат - Мин Юнги, който всъщност беше наричан Ги.
